Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Напълно погрешно, сър.

Капитанът се облегна и сключи ръце зад тила си. Когато заговори отново, тонът му вече беше съвсем друг.

— Виж, Даяна, аз не съм сляп за онова, което става около мен. Знам, че някои от полицаите ме наричат „телевизионния Клайн“. Те виждат колко съм далеч от улицата и патрулите и се дразнят от това, че съм избран за говорител на управлението. Но те не осъзнават какъв товар смъквам от плещите им. Противно на общото мнение, аз върша доста полезна работа тук.

Даяна не отвърна нищо. Умът й бе зает с телефонното обаждане от Вашингтон.

— Чуваш ли се със Сийв? — попита неочаквано Клайн.

— Да — отвърна тя и моментално съжали. Уловките бяха неговата специалност. Беше си позволила да се разсее и ето че резултатът бе налице.

— Той е в отпуск, Минг. Мислех, че съм го пояснил достатъчно добре. — Капитанът си сложи очилата отново. — Съветвам те да си запълваш времето с редовните си полицейски задължения. Ако натоварването ти е недостатъчно, с удоволствие ще ти създам допълнителна работа.

— Няма да е необходимо, сър. — Даяна се надигна от нагорещения стол. Преди да отвори стъклената врата на кабинета, тя се спря. — Сър?

— Какво има?

— От кого беше обаждането?

— Мортън Сондърс от Министерството на външните работи.

— От министерството? А не от ЦРУ?

— Доказателства ли трябва да ти дам?

— Не, сър — каза тя, като се канеше да изхвръкне през вратата. Трябваше незабавно да се обади на Сийв. — Благодаря ви.

— Минг. — Гласът му я задържа в последния момент. — Щом не си предана на първо място на Сийв, защо не наричаш мен „шефе“?

— Съедини ги!

Стаята бе осветена единствено от сноповете светлина, процеждащи се през бамбуковите сенници. Отвън, на отсрещния бряг на извиващата се Сена, се намираха Военното училище и Марсовите полета.

— Чудя се какво ли ще се случи, когато сглобя и трите части? Дали ще се разрази гръм или нещо подобие? — Мабюс се беше привел над писалището на Мило и сръчните му пръсти притискаха метал о метал.

— Никога не съм виждал трите остриета съединени — каза Мило.

— Може би Мън и Тери Хей са единствените, които са ги виждали.

— Представи си само — този безценен предмет веднъж беше заровен току под носа ми. Щеше да е забавно, ако не беше толкова вбесяващо.

Мабюс вдигна глава.

— Защо вбесяващо? — попита той. — Нали сега „Гората от мечове“ е у вас?

Но няма да е задълго, помисли си Мило, ако Магьосника постигнеше своето. Трябваше да го надхитри така, както някога той бе надхитрил него. Гениалността на Магьосника беше в това да използва талантите на хората около себе си. Мило знаеше, че дължи своето поражение в Ангкор на Тери Хей. Преди няколко години си бе дал сметка, че именно от този момент бе започнал залезът на собственото му могъщество.

Някога той бе всесилен като Александър Македонски. Влиянието му се простираше върху цяла Югоизточна Азия, от Бирма до Виетнам. Той възпитаваше кхмерите така, както намери за добре, като насочваше обучението им подобно на праволинеен родител, който изгражда децата си в съответствие с целта, която си е поставил.

После дойдоха американците със своите пари и своята арогантност. Мило подозираше, че по лицето на земята няма нито един американец, който дълбоко в себе си да не приравнява парите с властта. Това беше тайната на Америка, нейната сила и нейното високомерие. Тя беше млада, напориста, безочлива. Не беше унизявана, както Франция, под завоевателския ботуш.

Въпреки неловкото положение, в което бе изпаднала във Виетнам и Камбоджа, тя ги разглеждаше не като огледало на своя разлагащ се дух, а по-скоро като практически урок, в който няколко души в своето усърдие бяха надхвърлили пълномощията си. А дали не бяха прекрачили и закона? По този въпрос Америка все още не можеше да вземе решение.

Подобно на Римската империя, Америка беше среда за покварата, разяждаща гнилата фасада на нейната култура. Вонята на упадъка я изпълваше като гробище.

„Това беше несправедливо“, мислеше си Мило, докато гледаше как Мабюс напасва трите оръжия. Толкова години бе живял привързан за американците като към колело за мъчения. През цялото това време той не беше нищо повече от тяхна главна, макар и неволна, пионка. Те му заповядваха и той се подчиняваше безропотно и малодушно.

Сега, когато беше свободен и можеше да ги манипулира така, както те бяха манипулирали него, той имаше възможност да се обърне назад и да види миналото такова, каквото беше. Но, странно, новопридобитата му свобода не намаляваше горчилката от онези години. Пълното осъзнаване на робското му положение, което му се бе разкрило отведнъж, подобно на божествената светлина, озарила свети Павел посред прашния селски път, само още повече усилваше яростта му. Но той разбираше, че именно тази ярост, плод на жлъчната сърцевина на неговото робство, може да му даде силата, от която се нуждаеше. Тя щеше да бъде пътеводната звезда на всичките му по-нататъшни действия.