Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

„Отчетливо усещане, добави в себе си той. Натрапчиво като миризмата на цъфнали рози. Кошмарът, който смущава съня ми…“

— Ако посещенията ви станат по-чести, вероятно и по-леко ще ги понасяте — подхвърли докторът.

Валери се закова на място, ръцете в джобовете му се свиха в юмруци. „Господи, докторе, нима изобщо не ме разбираш, отчаяно се запита той. Нима не можеш да си представиш, че има моменти (като този сега), в които бих ти пръснал черепа, без дори окото ми да мигне?! Разбира се, че не можеш… Иначе едва ли би дръзнал да ми демонстрираш фалшивото си превъзходство. Вярно е, че те съжалявам, но едновременно с това те мразя и в червата! Защото твоята дъщеря е нормална и здрава, докато моята…“

— Идвам, когато ми е възможно — сухо рече той.

— Разбира се, другарю Колчев. Мнението ми беше клинично, в интерес на дъщеря ви…

„Идиот! Нима не знаеш, че дъщеря ми е извън обсега на тъпите ти психиатрични теории?“ Валери с мъка потисна желанието си да избухне. Не можеше да си го позволи дори само защото идваше тук като обикновен гражданин. Другарят Колчев се представяше за обикновен машинист, който познава членовете на Политбюро единствено от снимките им във вестниците… Друг начин нямаше. Прекалено много врагове кръжаха на почетно разстояние около него и дебнеха удобния миг. Научеха ли за болната му дъщеря, те без колебание биха се възползвали от този факт, биха го превърнали в лост, с чиято помощ ще го изхвърлят от властта… „Защо иначе ще я държа тук, в тази мрачна дупка“, запита се с въздишка Валери. После тръсна глава и се извърна с лице към доктора.

— Дъщеря ми не знае кой съм, нито пък й пука дали идвам да я видя, или не… Тя не възприема нищо от заобикалящата я действителност… Мисля, че няма да възразите на това, нали?

— Тя наистина не реагира — кимна доктор Калинин. — Но нима знаем какво става в главата й?

„Гад, червей, плужек! Само като те гледам и ми се повръща! Не, докторче! Няма да ти доставя удоволствието да избухна. При определени обстоятелства дори аз мога да го направя… Но няма, ти си от особено значение за мен. Ти се грижиш за дъщеря ми… Макар и лишена от разум, тя е най-скъпото ми същество на този свят!“

— Прав сте кимна сдържано той. — Човек никога не трябва да губи надежда, нали?

— Това се казва дух! — одобрително се усмихна доктор Калинин. — Почакайте тук, ще я изведем, както обикновено…

— Много любезно от ваша страна — рече Валери. В този миг беше убеден, че, зърне ли безжизненото лице на дъщеря си, с положителност ще се разкрещи. — Ценя високо помощта ви…

— Това ми е работата — отвърна докторът и енергично закрачи към своята къща на ужасите.

Валери бавно се насочи към края на поляната, където се издигаше висока, самотна бреза. В основата й имаше грубо скована дървена пейка. Седна до някакъв дългокос младеж, извърнал лице към топлите лъчи на пролетното слънце. На дясната му буза имаше червеникав белег, очевидно по рождение.

— Научихте ли последната новина? — попита младежът, без да отваря очи. — Националистите от „Бялата звезда“ принудили правителството да се откаже от подземните ядрени опити в Семипалатинск…

— Така ли? — проточи Валери. — Аз пък мислех, че това е станало под натиска на природозащитните организации в Казахстан…

— Правителствена пропаганда! — отсече дългокосият. — Това е работа на „Бялата звезда“!

„Бялата звезда“. Където и да отиде, все това име чува… Очите му се насочиха нагоре, към клоните на брезата. Обичаше това място, тъй като дървото му напомняше за родния дом в Киев… А Киев неизменно му напомняше за нещо друго: пушечен изстрел, кръвта на чичо му по паважа, ритникът на руския войник в слабините на все още топлия труп. „Получи си заслуженото, гад!“ Бащата на Валери отваря уста да изкрещи, после се овладява и се обръща с гръб. В очите му има сълзи. Беше слушал тази история толкова много пъти, че отдавна вече се мислеше за участник в нея. Представяше си, че е там, на киевската улица, стиснал ръката на баща си…

Татко…

Нима е възможно да ти сторят всичко това?

По-добре да не мисли. Това беше отдавна, преди много години. Но времето е без значение, както би казал Юнг.

Болката продължаваше да пулсира в наранената душа на Валери — душа на украинец, но и на руснак… Душа, неспособна да забрави…

Доктор Калинин се появи след около пет минути. Валери вече беше сам, тъй като дългокосият младеж стана и се отдалечи. До доктора вървеше високо момиче с бледа кожа.