Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Добър вечер, госпожо Канзей — любезно поздрави слабичък младеж с гъста, сресана право назад коса. Беше облечен в безупречен летен костюм от фина материя в гълъбов цвят, бяла риза и вратовръзка. Очите му бяха скрити зад очила с огледални стъкла. Хоно механично забеляза златните ръкавели и масивния пръстен на дясната му ръка. — Казвам се Фукуда и тази вечер ще бъда ваш гид, по молба на Големия Езо. Надявам се, че ще бъдете доволна — в гласа му липсваше вълнение.

Огромният мерцедес безшумно се плъзна по оживените улици на Токио. Хоно имаше чувството, че е попаднала в нов и непознат свят, за чието съществуване обикновените хора дори не подозират. Свят, в който не действат природните закони, в който социалните и икономическите правила са без значение. Свят на мъгла и сънища… Облегна глава на луксозната немска кожа и престана да мисли за каквото и да било.

Първата им спирка беше в Шинжуки. Влязоха в един небостъргач, качиха се в бърз асансьор и спряха на 40-тия етаж. Фукуда я поведе по дълъг и пуст коридор, в който единственият звук беше шепотът на климатичната инсталация.

Спряха пред малка врата в дъното, Фукуда извади ключ и го пъхна в ключалката. На стената в дъното беше изписан йероглифът Кага, а под него триизмерна бронзова отливка на познат фирмен знак — наподобяващ този на „Мицубиши“ и „Панасоник“.

Преминаха през няколко канцеларии. Бяха празни и призрачни, тишината се нарушаваше единствено от включването на факс машините, които живееха свой собствен живот и осъществяваха тайнствени космически връзки с Австралия, Германия или Щатите тогава, когато пожелаят. Един роботизиран свят на електронни платки и силициеви чипове, който действа по свои закони…

Най-сетне Фукуда хвана бравата на врата от тъмно дърво, обърна се към Хоно и долепи пръст до устните й. Озоваха се в някаква секретарска канцелария. Прозорецът зад масивното бюро беше с вдигнати щори, лъч сребърна светлина пронизваше стаята. Фукуда внимателно я поведе към тъмния ъгъл на канцеларията, от който се влизаше в шефския кабинет. От тук можеха да гледат и слушат незабелязано.

Собственикът на кабинета дишаше тежко, тялото му почти закриваше жената с високо вдигната пола на кожения диван.

— Мъжът е вицепрезидент по финансовите въпроси на „Кага“ — прошепна в ухото й Фукуда. — А жената позната ли ви е?

Хоно напрегна взор и със смайване установи, че това е Мама-сан — икономката на къщата, в която бяха заловили Ейкичи с любовника му.

Очите й не се отделяха от едрото тяло на вицепрезидента, което усърдно работеше за задоволяване на страстта си. Лишено от искрата на сексуалното привличане, човешкото съвкупление винаги изглежда странно, дори гротескно, помисли си тя. Страстта е онзи магически компонент, с чиято помощ животинското задоволяване се превръща в любов. И тогава падат всички прегради — расови, религиозни, дори класови… Колко велики мъже са били погубвани от низките си страсти?

Фукуда й направи знак да го последва и двамата безшумно поеха обратно по пътя, по който бяха дошли.

Асфалтът беше влажен и мътно проблясваше. Над Токио се сипеше ситна суграшица — нито дъжд, нито сняг. Макар че времето беше топло, водните капчици почукваха по настилката като градушка, натежали от твърдите частици на промишления смог. „Някой ден японците несъмнено ще им измислят име, помисли си Хоно. Точно както ще измислят име и на странните електронни диалози между нощните факсове…“

Мерцедесът ги понесе сред оживения трафик с едва чуто мъркане. Потъваха все по-дълбоко в сърцето на Шинжуку — царството на забранените удоволствия, увито в ослепителното сияние на разноцветния неон, отразяващ се в стъклените кули на властта и богатството.

Мерцедесът се плъзна към тротоара и спря срещу входа на един „удон“ — заведение, в което се предлагат само макарони. Фукуда я преведе през топлия и шумен салон на ресторанта, отвори някаква врата и стъпките им отекнаха в пуст, полутъмен коридор.

От него се озоваха в просторно помещение с нисък таван, което очевидно беше таен игрален дом на Якудза. Около дългите маси се тълпяха хора с различен статут в обществото, осветлението идваше от силни лампи, увиснали на дълги синджири ниско над масите.

Фукуда и Хоно се придържаха към сянката на стените. Очите на Хоно бяха привлечени от живописните татуировки „иризуми“ на якудза, които мърдаха като живи под ярката светлина, докато собствениците им местеха дебели пачки с пари по зеленото сукно.