Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Възрастта й не може да се определи нито от лицето, нито от неоформеното й тяло, помисли си Валери. Но момичето беше на осемнадесет… Години, които не бяха оставили никаква следа, изтекли като сън, като вик за помощ на изгубено в гората дете… Вик, толкова слаб и далечен, че Валери не знаеше в каква посока да го търси…

Погледна гъстата златиста коса, ясносините очи. Сърцето му се сви пред тази странна, сякаш неземна красота. Обзе го безсилие, искаше му се да изкрещи. Все още не можеше да се примири с факта, че с нищо не може да й помогне… Най-голямото му желание беше да общува с нея, да я изтръгне от летаргията. С цената на всичко, дори с помощта на отвъдни сили! Да, точно така! Това бяха мислите в главата на Валери Денисович Бондасенко, най-прагматичния човек на света…

Доктор Калинин извърна момичето към него.

— Миличка — прошепна Валери. От очите му се откъсна самотна сълза, търкулна се по бузата му и капна в тревата. Въпреки усилията на волята му, въпреки присъствието на доктор Калинин…

— Непознати ще срещнеш и в собственото си семейство — промърмори Големия Езо. — Така казваше баба ми…

— В момента за мен всички са непознати — отвърна Хоно. Прибягна до думичката „хито“, която в буквален превод означаваше „хора“, но винаги чужди и равнодушни към теб.

— Искам да ти благодаря за помощта. Напуснах дома на Ейкичи, без да поискам нищо, освен да не ме безпокои повече…

Седяха на дивана в един доста просторен апартамент. Големия Езо носеше тъмен официален костюм, а Хоно беше облечена в копринено костюмче с пола-панталон, което току-що беше купила. Лампиони с различна големина хвърляха обилна светлина върху модерното западно обзавеждане. Връщаха се от продължителна вечеря в един ресторант със съмнителна репутация, в който гъмжеше от борци сумо и други подозрителни типове.

Навън луната се бореше с тъмните буреносни облаци, лъчите й все по-трудно си пробиваха път сред тях.

— Дано новото жилище ти хареса — рече Големия Езо и разпери ръце.

— Страхотно е — отвърна Хоно, стана и се приближи до прозореца. — Винаги съм мечтала прозорците ми да гледат към Сумида. Погледни! Върху водата има лунна пътечка! Сякаш е гравирана там… — Чувстваше се така, сякаш се намира в един нов и напълно непознат град. Обърна се към Езо и добави: — Вероятно още съм в шок, но това не ми пречи да харесвам мястото, особено размерите му. Сякаш се намирам в Америка!

— Моите приятели от Америка наистина се чувстват удобно тук — усмихна се Големия Езо. — Вечно се оплакват от малките размери на жилищата в Токио, само тук им беше широко…

— Няма да остана дълго — разтревожено го погледна Хоно. — Можеш да бъдеш спокоен…

— Ще останеш колкото е необходимо — махна с ръка Езо. — Притежавам още доста такива апартаменти из Токио.

— Е, все пак трябва да мисля и за разноските…

— Защо? — погледна я той. — Мен разноските не ме притесняват — усети укора в погледа й и тръсна глава. — Сега вече се питаш защо правя всичко това, нали? И какво ще поискам в замяна…

— Не, но…

— Съвсем нормални въпроси — прекъсна я той. — Първо — аз съм якудза. Второ — ти ме мразиш и в червата. Сама го каза при първата ни среща, нали? А подобна комбинация не предполага доверие…

Хоно объркано замълча. За пръв път срещаше човек, който говори толкова директно, който пренебрегва дебелите пластове ритуално притворство — неразделна част от разговорите между всички японци.

— Нещата стоят далеч по-просто — продължи едрият оябун. — Интересуват ме престъпленията, които твоят приятел Какуей Саката е документирал в онези шифровани записки. Поддържам тесни връзки с деловите кръгове в тази страна и искам да разбера тайните на Саката. При това преди някой като съпруга ти, който без съмнение ще ги направи достояние на властите.

— Но…

— Време е да се залавяме за работа — категорично добави Големия Езо. — Готова ли си, госпожо Канзей? — в ръцете му се появи бележник-календар, най-горният лист премина в ръцете на Хоно. — Това е програмата ти за вечерта. Моля за стриктното й спазване. Обещавам, че няма да ти бъде скучно. Долу те чака кола. Шофьорът има копие от програмата и е запознат с подробностите.

— А какво ще стане с Гийн и бележниците?

— По този въпрос ще говорим утре сутринта — изправи се Езо. — Ще се срещнем в клуба на Гинза, точно в шест. А сега трябва да тръгвам. Приятна вечер, госпожо Канзей.

Пред сградата действително я чакаше шофьор. Той се поклони и отвори задната врата на сребристосив мерцедес 560 SEL със затъмнени стъкла. Нощният въздух беше напоен с влагата на предстоящия дъжд. Хоно влезе в хладното и слабо осветено купе, в което се оказа и още един човек.