Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Почти видя как мозъкът на Героя опипва току-що изречените думи. Беше страшно интересно — сякаш наблюдаваше змия, която се готви да погълне жертвата си.

Най-сетне Героя въздъхна и кимна с глава:

— Това го помня до най-незначителните подробности! Беше в очите му, в очите на Менелай… Зениците бяха изчезнали, имаше само ириси — огромни, блестящи ириси. Очите му се превърнаха в цвят… Но какъв цвят! Онзи, който може да се открие между звездите… Цветът на Бога!

— Той ти проговори, нали? — предпазливо подхвърли Марс. — Трупът отвори уста и…

— Не, не! — тръсна глава Героя. — Това няма нищо общо с научната фантастика и филмите на ужасите… Той нито възкръсна, нито оживя като вампир или зомби… Това беше нещо съвсем друго… Нещо, което трябва да видиш със собствените си очи, за да повярваш… Аз все още не го разбирам, макар че вече петнадесет месеца го разглеждам от всички възможни ъгли: физически, метафизически, философски, религиозни… Това не беше магия, Волков. Аз не съм глупак. Но не беше и илюзия… — Героя напълни дробовете си с въздух и бавно продължи: — Трупът не отвори уста, нито пък ми проговори. Това е истината. Но едновременно с това осъществи контакт с мен. Чрез очите, разбираш ли? Започваш ли поне мъничко да разбираш? Нямах работа с нито една от познатите форми на контакт, включително телепатията. Но в тези очи с невероятен цвят се съдържаше послание !

Лара се наведе и стисна ръката на Героя между дланите си. Марс използва паузата и тихо попита:

— И какво беше това послание?

Очите на Героя станаха тъмни, преливащи от напора на чувствата. От устата му излетя груба руска ругатня.

— Господи, какви хора сте вие? — простена той. — Нима нищо не разбирате? Точно това имах предвид, когато казах, че съм увиснал между рая и ада! Получих послание, но не го разбрах !

Денят в Архангелское беше чудесен — хладен, ясен, безоблачен. До красивото имение можеше да се стигне сравнително лесно — човек трябва да напусне центъра на Москва по Кутузовски проспект и да поеме по пътя за Минск. При отклонението за Рубльово се завива надясно, пресича се Москва река по моста при Успенское и оттам се поема на югозапад, към самото Архангелское.

Валери Бондасенко използваше именно този маршрут. Веднъж седмично, но в различни дни и различни часове на денонощието. В средата на имението се издигаше величествен дворец, облицован с дървени плочки, изграден в характерния за XVIII век стил „Белведере“, зад него се простираше красив и добре поддържан парк, а още по-нататък светлееше брезова горичка. При хубаво време тук гъмжеше от туристи, които се разхождаха и щракаха с фотоапаратите си.

Посещенията на Валери обаче нямаха нищо общо с удоволствието. Колата му подминаваше Архангелское и поемаше по тесния път, който пресичаше гората на изток, а после рязко свиваше на север.

В далечния край на гората се появи мрачна сграда от гранит и дърво, оградена от висока каменна ограда. Тежките врати на портала бяха отворени и сякаш го очакваха. Той вкара колата през тях и паркира до редицата очукани пикапи, волги и жигулита, на повечето от които липсваха чистачките на стъклата.

Вътрешността на мрачната сграда вонеше на дезинфекционни материали, а отделни места — направо на повръщано… По коридорите бързаха санитарки с бели престилки, всички до една с широки рамене и мрачни лица. Тук-там се срещаха и мъже с палки на кръста, които бавно се разхождаха напред-назад и надничаха през малките зарешетени прозорчета на вратите. Това заведение беше лудница, независимо дали човек ще използва точно тази дума, или ще предпочете някое по-малко обидно определение.

Валери го мразеше. Тук си спомняше за всичко лошо и мрачно, което съществува на този свят. Слабо осветените коридори воняха на дезинфекция и изпражнения, но най-вече на отчаяние. Виновни за това бяха колкото хората от обслужващия персонал, толкова и пациентите. Тези, последните, пристигаха тук по силата на обстоятелствата, хладната утроба на каменната сграда беше последната спирка в живота им. Тук излежаваха присъдата на обществото, без надежда за помилване, без надежда за нищо добро… Никой никога не напускаше това място. Нито пациентите, нито пазачите. Всички до един излежаваха доживотни присъди, невидимите им секрети изпълваха въздуха с тежкото отчаяние на обречените — като отровни газове над огромно и мрачно блато…

Завръщайки се в Москва след посещение тук, Валери неизменно хвърляше дрехите си в най-отдалечения ъгъл на апартамента, влизаше в банята и дълго се търкаше с четка и сапун. Какво ли искаше да смъкне от себе си с помощта на ледената струя?