Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Пак или още един път? — попита Героя.

Размениха си напрегнати усмивки, после Марс бавно осъзна, че Героя ще се окаже прав. Отношенията им наистина се превръщаха във война на надхитряне. Трябва да бъда сигурен, че не той ще бъде победителят в тази война, зарече се мислено.

— Пуснахме модулните компоненти за кацането на Марс в орбита, точно според инструкциите — започна Героя. — Всичко вървеше по план, двамата работехме в чудесен синхрон. Вече се намирахме извън гравитационното притегляне на Луната. Трябва да призная, че бяхте прави да ограничите бройката на екипажа. Десет души нямаха никакви шансове да се справят с първоначално замисления огромен модул. Дори силно смалената версия беше трудна за нас двамата, тъй като компонентите й бяха изстреляни с отделни ракети — носители…

В крайна сметка успяхме и насочихме кораба в траектория към Марс — втората фаза на мисията. Луната беше невероятно близо, струваше ни се, че можем да я докоснем с ръка… Неусетно се превърнах в невръстното хлапе, което гледа небесното светило от прозореца, на стаята си и се пита какво ли има там… Но аз вече знаех какво има там и неволно потръпвах от ужас… На практика ми прилошаваше от гледката, изпитвах онова усещане, което вероятно е изпитвал Мойсей при вида на опожарената гора… Грешах, разбира се. Това чувство щеше да се появи доста по-късно…

Потъвахме все по-дълбоко в необятния Космос. Марс мигаше в далечината като огромен червен фар — опасен, но привлекателен… Спяхме мъртвешки сън… Бяха ни предупредили, че това е естествено при една мисия, която ще продължи цели три години. През деня се чувствахме смъртно уморени. Постоянната връзка ви позволяваше да знаете точния час на събуждането, а също и този на лягането… Най-странното беше, че изобщо не сънувах. Споделих този факт с психиатрите, но те не ми повярваха. Просто защото медицината има твърди доказателства за обратното. Според показанията на вашите уреди, аз редовно съм имал съновидения. Психиатрите твърдяха, че съм сънувал, но не помня какво… Може би действително съм имал известно движение в очните ябълки, но не сънувах! Още от малък помня всичко, което ми се присънва, затова съм толкова сигурен… Но в Космоса престанах да сънувам, вероятно защото сънувах наяве…

Психиатрите твърдят, че обръщам прекалено голямо внимание на сънищата. Казват, че съм пристрастен към тях. Но на фона на това, което се случи горе, аз съм сигурен, че сънищата нямат абсолютно никакво значение… Зная какво си мислите — че съм се заблудил относно това, което се случи по време на аварията, или че най-безсрамно ви лъжа… Иначе отдавна да сте престанали да ме разпитвате и да ме държите под ключ… Зная как се чувствате… Просто мразите загадките, готови сте да обърнете Земята, за да ги разрешите…

Героя изведнъж избухна в див смях, сълзи се затъркаляха по бузите му.

— Господи, всичко е толкова смешно! — изстена той. — Не зная какво ми става… Преди старта не се отличавах с кой знае какво чувство за хумор… Може би го придобих след дългото висене между рая и ада…

Марс изпита непреодолимо желание да разкъса тежката тишина, увиснала над главите им след тези думи.

— А какво стана с Грегъри? — попита той.

— Никакви имена! — гневно изрева Героя. — Предупредих те вече, дяволите да те вземат! Но ти си арогантно копеле и винаги вършиш това, което си намислил! Махай се от тук, по дяволите!

— Извинявай — смотолеви Марс. — Просто забравих…

— Забравил си, как ли не! — изръмжа Героя, извърна се към Арбат и двамата започнаха да си разменят странни, кресливи звуци.

Марс погледна към Лара. Лицето й беше спокойно, но леко смръщено. Дали в него няма неодобрение, запита се Марс.

Реши да опита отново:

— Как ще наричаме мъртвия ти партньор? — попита той, изчака малко, после добави: — Одисей, чуваш ли ме?

— Менелай — отвърна Героя, без да отмества очи от Арбат.

— Добре. Какво стана с Менелай?

— Умря — неочаквано бързо отвърна Героя. — Беше навън. И двамата бяхме в скафандри, но аз все още бях във вътрешността на кораба… Типичен нещастен случай, такива са предвидени в инструкциите. Всичко беше наред, после изведнъж… — замълча, тишината отново легна като тежка мантия върху плещите им. Гърбът му леко потрепна, после мрачният разказ продължи: — Според мен ни връхлетя някаква странна буря… Сякаш милиони ситни метеорити ни обляха с невидим душ… Чух някакъв неприятен звук — все едно, че някой хвърля шепи пясък върху корпуса… После чух гласа му… Беше тънък и напрегнат, веднага разбрах, че се е случило нещо лошо… Наложих шлема и побързах да изляза извън кораба…