Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Хвърли й маската и сабята, после зае стойка за нападение:

— Как сте в боя със саби, госпожо Канзей? — попита той и се хвърли напред.

Хоно нямаше време да отговаря, засипана с истинска вихрушка от удари. Правеше всичко възможно да се защитава, но безсънието започна да си казва тежката дума. А също и изненадата от това, което беше видяла по време на нощната обиколка. Разкритията бяха толкова шокиращи, че не й беше лесно да се настрои на друга вълна, да постигне високата степен на съсредоточеност, която е задължителна при кенжуцу.

Но човек никога не може да избира кога да влиза в бой и тя добре знаеше това. Наложи й се да търси концентрация в движение, по най-бързия начин. Стисна зъби и тялото й постепенно започна да се подчинява на командите на мозъка.

В хода на този процес обаче разбра, че Фукуда просто си играе с нея. Променяше тактиката си с лениви движения, в ударите му личеше известно пренебрежение.

Хоно добре знаеше, че най-важното нещо при кенжуцу е да разгадаеш тактиката на противника. Едва тогава избираш своята, търсиш слабите му места, засипваш го с финтове. Това продължава до мига, в който си сигурен, че можеш да нанесеш решителния удар.

Но каква е тактиката на Фукуда? Макар и пренебрежителни, ударите му бяха изключително разнообразни и тя не беше в състояние да разкрие намеренията му. Сега най-важното беше да разбере дали тези удари са наистина тромави, или зад тях се крие нещо друго. Дали умело прикрива стратегията си, или просто няма такава?

От своя сенсей по кенжуцу знаеше, че е по-добре да надцениш противника, отколкото да го подцениш. Придържайки се към това правило, тя усили концентрацията на волята си и с благодарност усети пулсиращата радиация на своето „ва“.

Нито за миг не потърси преимущество в битката. Подозираше, че точно това иска Фукуда. Чакаше я да мине в атака и да прояви онази небрежност, която неизбежно ще я вкара в капана му. Не беше забравила грешката, която допусна в двубоя с Големия Езо и нямаше намерение да я повтаря.

За страничния наблюдател битката се водеше монотонно, по един и същи начин. Фукуда продължаваше да променя стратегията си, принуждавайки я да стори същото. Но присъствието на нейното „ва“ започваше да се усеща. Атаките й ставаха все по-стремителни, блокираше неговите с нарастваща лекота. Бавно и постепенно изтикваше противника си към края на татамито, скоро Фукуда се оказа притиснат в ъгъла. Само една стъпка го делеше от лакираната повърхност на пода, което означаваше поражение.

Хоно реши, че е време да се възползва от цялото могъщество на своето „ва“. Но в мига, в който го стори, тялото й изведнъж блокира, а дървеният бокен се изплъзна от ръката й. Фукуда контраатакува, сабята му се насочи към главата й. Тя вдигна ръце и я хвана между дланите си.

Фукуда моментално спря и дълбоко се поклони.

— Големия Езо беше прав относно бойния ви дух, госпожо Канзей — почтително рече той.

— Но аз съм жена — изгледа го продължително тя. — А жените рядко могат да бъдат добри бойци.

Фукуда свали защитната маска от главата си и тя ахна:

— Какво става, Господи? Нима това сте вие?!

Лишено от червило и скрито под слънчевите очила, това лице й се беше сторило абсолютно мъжествено. Сега обаче то беше подчертано женско, излъчваше съвършена красота. Ето я разликата между „мъжествената хубост“ и „женската красота“, въздъхна в себе си Хоно. Две твърди и категорични понятия, с които беше свикнала от дете. Сега обаче виждаше онази груба действителност, която Фукуда й показа по наистина забележителен начин: възприятията за света са онази сложна паяжина, която човек възприема заедно с майчиното мляко…

— Аз също съм жена, госпожо Канзей — промълви Фукуда. — Но това не ми пречи да съм сенсей в шестнадесет разновидности на бойните изкуства — тъмните й очи блестяха, но не от гордост, а от задоволство, че Хоно разбира внушението. — Вече не помня колко мъже съм победила на кенжуцу… Затова можете да ми вярвате, като казвам, че притежавате дух на истински боец. Също като мен…

Напуснаха залата заедно, изкъпаха се в една и съща съблекалня, после се облякоха и излязоха в нощта. Наближаваше пет сутринта и Хоно се питаше какво ще правят до шест — часа, в който трябваше да се срещне в клуба на Гинза с Големия Езо.

Скоро получи отговор на този въпрос. Мерцедесът бавно се плъзна обратно към футуристичните колоси на Шинжуку. Улиците бяха пусти, нямайте ги дори камионите. Боботенето им долиташе отдалеч, като далечна гръмотевица. Вече бяха стигнали крайния си пункт — складовете по бреговете на Сумида…