Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Тръгна след Наташа, пробивайки си път сред тълпата по улица „Горки“. Навреме забеляза, че приятелката й се отбива във входа на книжарница „Дружба“. Изчака няколко секунди, после я последва.

Помещението беше пълно с посетители, повечето чужденци. От Наташа нямаше следа. Ирина огледа залата и побърза да изскочи навън. Точно навреме, за да зърне фигурата на Наташа, която завиваше зад близкия ъгъл. Забърза след нея и скоро отново се оказа пред Стария московски театър. Наташа тъкмо се качваше в черна лимузина зил, която веднага потегли.

Ирина се обърна с лице към витрината, изчака колата да се плъзне край нея, после изтича към обикновената синя волга, която Марс й беше осигурил от Бог знае кой държавен гараж. Някой вече беше успял да й свали чистачките — една стока, която не се намираше никъде и съответно беше обект на голямо търсене сред московските шофьори. Тя изруга, хвана я яд, че беше забравила да ги прибере.

Това не й попречи да проследи лимузината, която пресече Москва и излезе на околовръстното шосе. Няколко минути по-късно стана ясно, че Наташа пътува към Звездното градче.

Марс навреме забеляза синята волга, паркирана срещу сградата на Героя. Докосна рамото на шофьора и го накара да спре чайката петдесетина метра по-нататък. Остана в купето и втренчи поглед в другата кола. Така човек гледа разбитата ключалка на собствения си апартамент…

На двадесетина метра от волгата, точно срещу входа на сградата, беше паркиран лъскав черен зил. От вратата изскочи Наташа Маякова, мушна се на задната седалка и зилът безшумно потегли.

Марс го изчака да се отдалечи, слезе от своята кола и се насочи към волгата. Отвори шофьорската врата и се наведе към пребледнялото лице на Ирина:

— Какво търсиш тук, по дяволите?

— Марс! — извика Ирина и уплашено вдигна ръка към устата си. — Уплаши ме до смърт!

— Съжалявам, котенце — усмихна се той. — Но и аз бях много изненадан, като те видях тук. Откога се интересуваш от космонавтите?

Ирина бавно слезе от колата и вдигна глава:

— Защо винаги става така, че в Москва няма дори чушки и зеле, а пари за космонавти и полети до Луната се намират в изобилие?

— До Марс — поправи я той и сви рамене. — Луната вече не ни интересува… Такава е системата, котенце… Вече е седемдесетгодишна, но все още не е съвършена.

— Значи въпросът опира до ракети или храна — изгледа го иронично тя. Изчака малко, не получи отговор на хапливата си забележка и побърза да смени темата. — Всъщност аз работя…

— Как така работиш? — намръщи се Марс.

— Проследих този зил от центъра на Москва до тук.

— Колата на Наташа Маякова? Защо, за бога?

— Познаваш ли я?

— Разбира се — отвърна Марс. — Познавам всички, които имат достъп до тази сграда.

— Тук ли живее Героя? — любопитно го изгледа Ирина, изчака кимването му и добави: — Откъде го познава Наташа?

— По-важен е въпросът защо преследваш Наташа Маякова из цяла Русия! — натъртено рече той, после изведнъж щракна с пръсти и лицето му просветна: — Аха, значи тя е жената, с която се среща Валери!

Ирина кимна с глава.

— Чудесно — рече Марс. — Има над какво да разсъждавам тази нощ!

— Ще се срещаш ли с Героя? — попита Ирина. — Много бих искала да се запозная с него…

— Страхувам се, че това е… — започна Марс, после изведнъж млъкна. Защо пък не? Нима има по-добър начин да тушира пламтящата омраза на Героя? Ирина е достатъчно интелигентна, за да пробуди и задържи любопитството му.

Успее ли, това ще означава значително ограничение на щетите от тайния доклад за експеримента с космическите лъчи… А доверието между двамата, изградено с толкова труд и усилия, ще може да се възстанови…

Реши, че присъствието на Ирина на това място е точно онзи благоприятен шанс, който дълго време очакваше от съдбата. Не вярваше в поличби, но този път сърцето му се изпълни с надежда.

— Добре — рече той и я подхвана за лакътя. — Мисля, че може да се уреди…

Ирина долови плясъка на водата в басейна, веднага след това зърна и делфина, който надаваше призивни писъци.

— Господи, какво красиво създание! — възкликна тя.

Изтича до ръба на басейна, отпусна се на колене и протегна ръка да докосне заоблената като бутилка муцуна на животното.

— Как се казваш, красавецо? — попита тя, после главата на Героя изскочи на повърхността и тя с вик на уплаха отскочи назад.

— Името й е Арбат — ухили се на уплахата й Одисей, после добави: — А как е твоето?

Забравила за делфина, Ирина се втренчи в Героя. Очите й смаяно пробягаха по разкривените черти на лицето му, бледата полупрозрачна кожа и раздалечените очи.