— Майка ти се е разприказвала! — стисна устни той.
— Не й се сърди. Вече беше време да разбера някои неща. Мисля, че и тя го е усетила…
— Не би трябвало — поклати глава Елис Нън.
— Защо? — приближи се до него тя.
— Защото ще решиш, че съм слаб — въздъхна той и вдигна глава. — Но аз не съм слаб, Тори!
— Зная, татко — отвърна тя. — Но не мислиш ли, че е по-добре да те познавам отблизо, като истински баща?
Очите му най-сетне срещнаха нейните:
— Защо го направи? Защо избяга?
Тори помълча, после замислено промълви:
— Задушавах се тук… Всичко ми се струваше фалшиво. Празненствата, парите, хората… Имах чувството, че съм се изгубила в безкрайна гора, гъста и непристъпна… Исках да открия местенце само за себе си, татко… Местенце, в което няма да се блъскам в околните…
— Мразеше този дом, нали?
— Не — поклати глава Тори. — Не бива да мислиш по този начин. Просто бях безкрайно объркана, едва ли разбирах чувствата си… Опитай се да приемеш думите ми, татко. Само времето беше в състояние да ми помогне…
Елис Нън се взря в ангелските очи на дъщеря си.
— Какво прекрасно бебе беше… — промълви той. — Никога няма да забравя как пълзеше отгоре ми, блъскаше с юмручета гърдите ми и се смееше… Господи, как само се смееше!
Едва сега Тори разбра, че в душата на баща й са се запазили и други топли спомени, не само спомените за детството му в Русия…
Елис Нън подсмръкна и разтърка нос:
— Защо стана така, че никой от нас не допусна другия до себе си?
— Може би защото твърде много си приличаме — въздъхна Тори. — Всеки е живеел със своите тайни надежди, но те са били твърде нереалистични, за да се сбъднат…
Елис Нън се замисли, после кимна с глава:
— Винаги си била умно момиче…
— Това го дължа на теб, татко — отвърна Тори.
Той протегна ръце и я стисна в прегръдката си.
— Добро пожаловать, папа — прошепна Тори. (Добре дошъл у дома…)
Грегъри Нън спеше върху гърба на Арбат. Ирина лежеше във водата край тях. Най-лошото вече беше зад гърба им. Валери и московските бойни групи на „Бялата звезда“ успяха да неутрализират заговорниците.
Един от хората на Валери загина, разстрелян от някакъв полковник от КГБ в Лефортово. Друг беше ранен при ареста на армейски генерал. Но заплахата за употреба на ТЯМУ свърши своята работа и ситуацията беше овладяна. В момента Валери се намираше при министър-председателя и двамата работеха върху взаимно приемлив компромис.
Ирина гледаше как светлинните отблясъци играят по лицето на Героя. Много й се искаше да се сгуши в него, но разбираше колко е изтощен и не искаше да го буди. Вероятно мислите й докоснаха съзнанието му, очите му се отвориха. Ирина изпита усещането, че слънцето изгрява.
— И ти ли спа? — попита той.
— Малко… През останалото време те гледах… — усещаше присъствието му направо със сърцето си, душата й болезнено се сви. — Липсва ли ти сестра ти?
— Да — кимна той. — Но повече ми липсват други неща…
— Разбирам — кимна Ирина.
— Знам, че разбираш.
— Дали ще ме пуснат да дойда с теб? — попита тя.
— Как ще ми откажат?
— Но аз нямам необходимата подготовка…
— Ще я получиш от мен — отвърна той, на лицето му изплува усмивка. — Дано не страдаш от клаустрофобия!
— От къде си толкова сигурен, че ще отделят време и средства отново да те изпратят там? — остана сериозна Ирина.
Грегъри Нън сви рамене.
— Такава е човешката природа. Няма начин да се промени. В момента, в който асимилират информацията ми и получат представа за това, на което се натъкнах сред звездите, те просто няма да имат друг избор… Човешкото любопитство няма граници. Историята отдавна е доказала това…
Арбат се размърда до него, едно черно като въглен око се отвори и изпитателно ги огледа. От устата й излетя кратък писък, Героя отвърна. Делфинът доволно се претърколи.
— Какво ще открием там, горе? — попита Ирина.
— Наистина ли искаш предварително да знаеш това?
— Да.
Над водата се възцари тишина. Ирина вече умееше да прави разлика между различните видове тишина, на които често се наслаждаваха. Сегашната й се стори тежка и многозначителна, като златно кюлче върху прецизна везна… От лицето на Грег струеше светлина, сякаш слънцето се издигаше над пустинята… Ясна, лъчиста светлина, от която нищо не можеше да се скрие. Обичта към този човек потрепна като жива в душата й. После изпита усещането, че над тях се спуска ефирният облак на тайнственото му откритие — там, в безбрежния Космос… Обзе я радостно опиянение, сърцето й запя в унисон с неговото… Знаеше какво ще чуе още преди той да беше отворил уста…
Читать дальше