Ерик Лустбадер: Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— О, Грег! — разплака се Тори. — Не искам да те губя отново!

— За кого плачеш, Тори? — тихо попита той. — За мен или за себе си? — протегна ръка и нежно повдигна брадичката й.

— Нима не виждаш, че е крайно време да промениш живота си? Че трябва да престанеш да живееш в сянката ми?

— А кой ще ми помогне да се справя с мама и татко? — усмихна се през сълзи тя. — Знаеш, че без теб съм загубена!

— Това е заблуда, Тори — поклати глава Грег. — Никога не си имала нужда от мен, за да се оправяш с тях. Просто ти беше по-удобно да мислиш така. Използваше ме като щит, но битките си с тях водеше самостоятелно… — целуна я леко и добави: — Това е твоят живот, Тори. Събери кураж и го живей!

В същия миг през вратата надникна Ръсел.

— Защо се бавиш? — нетърпеливо попита той. — Получих отговор от Бърнард… Иска веднага да тръгнем за Щатите.

Ирина излезе от кабинката с душовете, увила хавлия около тялото си. Очите й пробягаха по мокрото от сълзи лице на Тори, после се прехвърлиха върху Грег.

— Наред ли е всичко? — попита тя.

— Да — кимна Тори и избърса лицето си. — Мразя дългите сбогувания…

Хвана ръката на Ръсел и насочи последен поглед в ангелските очи на брат си.

— Поздрави Градината на Диана от мен — промълви Грег и стисна ръката на Ирина, плъзнала се по рамото му. — Обещай, че ще поговориш с татко!

— Ще му предам твоите поздрави — кимна Тори. — На мама също…

Миг преди да се насочи към вратата, Грег вдигна глава и загадъчно промълви:

— Не забравяй дзен-полицая…

На лицето му се появи лека усмивка. През цялото време на дългия полет към дома Тори се питаше какво ли се крие зад нея…

Лос Анджелис, Звездното градче

Тори се завърна в Лос Анджелис точно когато цялото крайбрежие беше потънало под дебел пласт смог, а температурата на въздуха беше толкова висока, че го правеше труден за дишане. По радиото предупреждаваха децата да си стоят у дома, същото се отнасяше за хората над шестдесет и пет и всички болни с дихателни проблеми. Положението не се отличаваше кой знае колко от това в Токио…

Ръсел й каза, че остава на летището да чака самолета на Бърнард, който пристигаше от Източното крайбрежие. Тори реши да си тръгне. Седяха един срещу друг в полуосветения салон на своя Боинг-727, гледаха се и мълчаха. Сякаш най-сетне ги бяха напуснали всички душевни и физически сили. Спаха почти през цялото време на презокеанския полет, но въпреки това чувстваха цялата огромна тежест на изтощението от последните няколко дни.

— Малко преди да кацнем, Бърнард ни изпрати поздравителен факс — промълви най-сетне Ръсел.

— Не зная дали да се смея, или да плача — отвърна Тори.

— Аз също…

— Едно нещо не мога да разбера — вдигна глава Тори. — Как е възможно да останеш да го посрещнеш след всичко, което се случи? Сякаш бизнесът си върви и всичко е наред…

— Имам да довършвам някои неща — отвърна Ръсел, допълни чашата си с кафе и се зае да разбърква захарта. — След Москва не всичко е приключено, нали? — отпи една глътка, на лицето му се появи замислено изражение: — Виновен ли е Бърнард? И ако е виновен, в какво? Не е ли нещо, за което и ние трябва да понесем последиците? Подозирам, че нито ти, нито аз можем да направим безпристрастна преценка на ситуацията. Истината е скрита дълбоко, под дебели пластове алтруизъм и маниакални идеи. Чувствам се длъжен да изясня някои неща по време на предстоящия разговор с Бърнард. И да стигна до някакъв компромис. В противен случай просто ще напусна „Алеята“…

— Къде остана човекът на кариерата, когото познавах? — усмихна се Тори.

— Онзи Ръсел Слейд е мъртъв и погребан! — отсече той и вдигна глава. — Според мен и ти трябва да се срещнеш с Бърнард. Самолетът му ще кацне всеки миг…

— Рапортът може да почака — отвърна тя, наведе се и го целуна през масичката. — Сега за мен е по-важно да се видя с близките си. Освен това не се чувствам подготвена за среща с него. Имам нужда от време, трябва да преосмисля всичко, което се случи… Ако не съм наясно какво изпитвам към него, Господ да му е на помощ!

— Разбирам — кимна Ръсел, но нещо в погледа му я накара да остане на мястото си.

— Какво има, Ръс?

Ръката му легна върху нейната, от устата му се откърти тежка въздишка.

— Хей, нали няма да прибегнеш до коронния си номер с изчезването? — попита смутено той.

— Не — остана сериозна тя. — Вече нямам причини да го правя.

Ръката му остана вкопчена в нейната.