Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Тогава продължавай с информацията, с която разполагаш.

Пол се замисли за момент.

— Положението е много напечено. Всички нишки водят към съветника по националната сигурност. — Той вдигна поглед. — Лошото е, че според подозренията ми той не е сам.

Пол се взря в очите на приятеля си. Карсън разбра, че той има предвид настоящия президент.

След малко Карсън много бавно попита:

— Можеш ли да осигуриш доказателства?

Пол поклати глава.

— Не и преди 20 януари. Към момента смятам, че бих могъл да намеря слабото място на съветника, но се съмнявам да стигна по-далеч.

Основният приоритет на всеки президент и най-силната му защита е отричането и прехвърлянето на отговорността. Карсън кимна и отпи от питието си.

— Тогава снабдяването с едно доказателство ще е достатъчно. Това ще е първата ти задача на 21 януари.

— С удоволствие ще се заема с нея.

Часовникът на полицата над камината оповести настъпването на нов час. Времето се спускаше с цялата си тежест върху плещите на Едуард Карсън.

— Погледни надолу, Денис. В този час работният ден свършва и всички въздъхват с облекчение на път към дома. Но за мен въпросът е дали вечерта ще донесе мрак или края на живота на дъщеря ми?

— Вярвате ли в Бог, сър?

Бъдещият президент кимна.

— Да.

— Тогава знаете, че нещата ще се подредят, нали така?

Беше късно, когато Нина остави Джак на „Канзас Авеню“. Джак предпазливо се качи в колата си. Чувстваше се така, сякаш през последните шест дни са го били с полицейска палка. Дали беше спал в работата през цялото това време? Не можеше да си спомни. Отвори едно шише вода и го пресуши наведнъж. Като стана дума за жизнените функции, какво яде за последно, като се изключи парчето кейк, което лакомо погълна? Имаше смътен спомен как нагъна сандвич с яйце от „Макдоналдс“, но не можеше да каже дали беше тази сутрин или предния ден? Установи, че е гладен. В ръката му бяха сладките от хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“, но не можеше да ги изяде.

Вместо това щателно провери обстановката. Оглеждаше се за друга „черна кола“. Все още нямаше известие от Бенет, от когото поиска проверка на първата. Не знаеше дали това е добра или лоша новина. Беше прекалено уморен, за да го е грижа.

Най-накрая призна пред самия себе си, че най-много му се иска да погледне към задната седалка и да види дали Ема не се е появила тайнствено още веднъж. Едно трепване на очите му разкри, че е сам в колата. Остави сладките на седалката до него. Дар или примамка?

— Ема — чу се да казва той, — ще се върнеш ли някога?

Беше отвратен от звука на собствения си глас. И уплашен. Какво му става? Да не откача? Със сигурност не беше видял Ема, със сигурност не беше чул гласа й. Тогава какво видя, какво чу? Дали всичко е в главата му?

Внезапно тези въпроси се оказаха твърде сложни за него. Усещаше, че ако остане още малко с тях, главата му ще експлодира. Запали колата и подкара към Шарън. Тя живееше в скромна къща — една от многото със същата форма и размери в „Арлингтън Хайтс“. Стигна дотам за трийсет и пет минути. Междувременно имаше прекрасна възможност да се увери дали някое ауди или мерцедес не е заело мястото на сивото беемве.

Когато спря на алеята отпред, лампите вътре светеха. И като се замисли в този момент, изобщо не беше сигурен дали това е хубаво или лошо. Преди да слезе от колата, провери дали сладките са изядени. Стояха в гънката между долната част на седалката и облегалката. Изглеждаха тъжни и окаяни, като че ли знаеха, че никой няма да им се наслади. Вече почти беше слязъл от колата, когато си облиза показалеца, потопи го в купчинката трохи, насъбрали се около сладките, и ги остави да се стопят върху езика му. Осезателно почувства сълзите. Толкова близко усещаше Ема.

Натисна звънеца и сърцето му лудо заподскача в гърдите. Шарън отвори. Заедно с нея лъхна и ароматът на пиле с ориз и устата му се изпълни със слюнки. Тя го изгледа с непроницаем поглед. Носеше прилепнала по бедрата й пола и блузка без ръкави, която разкриваше великолепните й рамене. До нея Нина би изглеждала бледа и изпита като анорексичка, а не стройна. За момент жена му не пророни нито дума.

— Джак, добре ли си?

— Да, естествено, просто не мога да си спомня кога за последен път ядох нещо свястно.

— Толкова много време си живял сам. Питала съм се дали пък най-сетне няма да се научиш да си готвиш.

— Пазаруването ме изтормозва.

Тя му се усмихна колебливо, докато се отместваше, за да му направи път да влезе.