Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Джак затвори вратата след себе си. Съблече палтото си и го провеси на облегалката на дивана във всекидневната. За разлика от старата къща с обичайното й скърцане, в която той се премести, след като се разделиха, Шарън предпочиташе съвременните жилища. Тя пребоядиса стените в избрани от нея цветове, подбра топли килими, напълни всяка стая не само с мебели, но и с аксесоари — ароматни свещи, пано на стената, чинийки, пълни с лакирани раковини и пъстри топчета. Слава богу, нямаше еднорози, но за сметка на това беше пълно с най-различни украшения и сувенири, както и вещи и снимки на Ема, снимки на Шарън като дете в ръчно изработени рамки. Нито едно от тези неща обаче не компенсираше пълната липса на атмосфера в къщата. За разлика от неговия дом, това беше двуетажна кутия за пребиваване, нищо повече. Джак установи, че мястото му действа дезориентиращо и смазващо. Така и не свикна, че Шарън живее тук, че живее без него.

Какво имаше той от вещите на Ема? Сети се за айпода, набутан в дъното на шкафчето му в работата. Една вечер го отнесе вкъщи и не можа да спи. След това сигурно се е унесъл, защото в един момент подскочи от ужасяващ сън как стои парализиран и онемял, докато колата на Ема се блъска в дървото. Чу пукането на дървото и трясъка от хвърчащи стъкла. Видя как металът се огъва навътре. Вратата на колата се отвори и от купето изскочи вече смачкана от смъртта фигура, която се блъсна устремно в гърдите му. След това той седя изправен в леглото, пищящ и разтреперан, а потта се стичаше по него като дъжд. Останалата част от нощта прекара, съчувствайки на Ник Карауей от любимия му, опърпан екземпляр на „Великият Гетсби“. Никога преди не беше изпитвал по-голяма радост от първите краски на зората, които постепенно превръщаха мрака в злато.

В новия дом на Шарън той вдигна една от снимките на Ема, но образът изглеждаше плосък и празен, жалка останка от някогашното жизнено и загадъчно момиче. Що се отнася до снимки на други хора от живота на Шарън, той знаеше, че няма да открие такива.

Тя нямаше минало и затова не можеше да разбере какво обаяние може да крие то за Джак. Тя имаше родители, но нито ги виждаше, нито разговаряше с тях. Имаше и брат, който работеше в Ротердам като международен адвокат. Поради причини, които той така и не успя да проумее, Шарън се бе изолирала от семейството и миналото си. Когато се срещаха като гаджета, тя му каза, че няма семейство, но след като се ожениха, той откри в боклука няколко снимки, разпилени от една стара кутия за пури. Майка й, баща й и брат й.

— Те са мъртви за мен — отсече тя, когато той я притисна. И никога не позволи въпросът да бъде повдигнат отново.

Джак често се чудеше дали това означава, че Шарън не сънува? Защото той сънуваше само миналото си — повторения с предизвестени резултати или пък, напротив, чудновати отклонения и обрати, които често си спомняше, след като се събуди, и които го разсмиваха или хвърляха в размисъл. Според него с течение на годините в живота настъпваше пълнота, която само миналото можеше да осигури. За него мисълта на Шопенхауер, че никой почтен човек в края на живота си не иска да го изживее отново, беше непоносима. Но му се струваше, че Шарън вярва точно в това, че с изтриването на миналото си се опитваше да изживее отново живота си.

Той върна снимката на мястото й, извърна се настрани, но настроението му не се оправи. Агресивният уют на къщата предизвика празнота в гърдите му. А що се отнася до сърцето, то замря в момента, в който тя се появи на вратата.

Под късата си пола Шарън носеше розови балетни пантофки с миниатюрни фльонги и тънки като хартия подметки. Те правеха движенията й из къщата елегантни и тихи дори на твърдите плочки на кухненския под. Както и да ги гледаше човек, краката й бяха великолепни. Джак се опита да не зяпа, но това бе като да накараш нощна пеперуда да не обърне внимание на пламък.

Тя отвори едно шкафче със стъклена вратичка над мивката и се протегна да вземе две чаши за вино. Фигурата й беше така добре подчертана, че Джак изпита нужда да поседне.

Тя отвори бутилка червено вино и напълни чашите.

— За щастие съм приготвила достатъчно храна за двама.

— А-ха — бе всичко, което успя да измънка той, защото преглътна един от язвителните си отговори.

Тя донесе чашите и му подаде едната.

— Какво?

— Какво какво?

Шарън издърпа един стол и седна отстрани на Джак.

— Познавам този поглед.

— Кой поглед? — Защо изведнъж се почувства като углавен престъпник?