Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Поглед, който казва: „Скъпа, хайде да се награбим.“

— Просто се възхищавах на краката ти.

Тя стана и отнесе чашата си с вино до печката. Разбърка тенджерата и провери пилето във фурната.

— Защо не ми го казваше, когато бяхме женени? — Тонът й бе по-скоро печален, отколкото ядосан.

Джак я изчака да направи пауза, за да отпие от виното, и отвърна:

— Когато бяхме женени, бях смутен от красотата ти.

Тя се обърна.

— Кажи го още веднъж.

— Нали знаеш как се гледа секси филмова звезда…

Лицето й помръкна.

— Къде живееш ти? В Бевърли Хилс?

— Шар, говоря за фигура, плод на фантазията. Не ми казвай, че нямаш фантазии за…

— Клайв Оуен, ако искаш да знаеш. — Тя извади пилето и го остави настрани, за да спре сосът да къкри. — Продължавай.

— Добре, аз съм сам със… Скарлет Йохансон.

Шарън забели очи.

— Продължавай да си мечтаеш, мой човек.

— Сам съм с нея в съзнанието си — настоя Джак, — но когато се опитам да… нали знаеш… нищо не се получава.

Тя изсипа ориза в купа за сервиране.

— Това просто не си ти.

— Добре, не когато съм с теб. Но когато си помисля за Скарлет… наистина се замисля за нея… е, идва ми в повече. Чудя се защо богиня като нея би била с мен. И в този момент фантазията се изпарява.

Тя се загледа в ориза, от който се вдигаше пара. Бузите й бяха зачервени. След известно време гласът й като че ли се възвърна.

— Смяташ, че съм красива като Скарлет Йохансон?

Ако отговореше с „да“, какво щеше да направи тя? Нямаше никаква представа, затова не каза нищо дори когато тя извърна лице към него. Вместо това се изправи доста тромаво и й помогна да сервира яденето.

Отново потънаха в столовете си. Тя безмълвно му подаде приборите за разрязване на месо, а той безмълвно ги взе и както винаги отдели гърдите от костта. Шарън сервира и на двамата — първо парчета от пилето, а след това препълнени лъжици ориз и броколи с масло и чесън. Хранеха се във вглъбена тишина, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в собствените си мисли.

Най-накрая Шарън наруши мълчанието:

— По-добре ли се чувстваш сега?

Джак кимна.

— Чудесно.

— Мислех си… — Тя остави вилицата. Едва бе докоснала порцията си. — Мислех си, че след болницата може да се обадиш.

— Искаше ми се — отвърна Джак, без да е сигурен, че това отговаря на истината. — Искам да ти кажа нещо.

Шарън се настани на стола.

— Добре.

— Става въпрос за Ема.

Тя реагира така, сякаш я простреля.

— Аз не…!

— Просто ми позволи… — Той вдигна ръце. — Моля те, Шар, просто ме остави да кажа каквото имам за казване.

— Вече съм чула всичко, което имаше нужда да споделиш за Ема.

— Но не и това. — Той пое дълбоко дъх и го изпусна. Хем искаше да й каже, хем не искаше. Но сега беше като всеки друг път, всъщност по-добре отколкото при последните им срещи. — Факт е, че… — Гласът му се изгуби. Той прочисти гърлото си и продължи: — Видях Ема.

— Какво!?

— Видях я няколко пъти през изминалата седмица. — Джак продължи с главоломна скорост, за да не изгуби кураж. — Последния път седеше на задната седалка в колата ми. Каза „татко“.

Изражението на Шарън му подсказа, че направи ужасна грешка.

— Луд ли си? — изкрещя тя.

— Казвам ти, че я видях. Чух я…

Тя скочи.

— Дъщеря ни е мъртва, Джак! Тя е мъртва!

— Не казвам, че…

— О, ти си жалък! — Веждите й се сключиха зловещо. — Това е твоят начин, по който се опитваш да се отърсиш от отговорността си за смъртта на Ема.

— Не става дума за отговорност, Шар. Опитвам се да разбера…

— Знаех си, че изпитваш отчаяна нужда да се измъкнеш от вината. — Неистово жестикулиращите й ръце събориха чашата й. После тя нарочно събори и неговата. — Само не знаех, че си стигнал дотам.

Джак вече беше на крака.

— Шар, ще се успокоиш ли за минутка? Не ме слушаш.

— Махай се от тук, Джак!

— Хайде, не го прави.

— Казах — махай се!

Тя тръгна напред и той се оттегли покрай морските раковини и цветните стъкълца, пощенските картички, които Ема им изпращаше от училище, снимките й като дете. Сграбчи палтото си.

— Шарън, не ме разбра правилно.

Това, разбира се, бе най-лошото нещо, което можеше да изрече. Тя полетя към него с вдигнати юмруци и той толкова бързо излезе през входната врата на заден ход, че се спъна на най-горното стъпало. Тя още веднъж му затръшна вратата. След това всички лампи на долния етаж изгаснаха и той разбра, че тя седи свита на кълбо с юмруци върху бедрата и плаче неконтролируемо.