Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Пол надуши влиянието на съветника по национална сигурност по този въпрос. Президентът нямаше мисловния потенциал да измисли такава схема.

— Имам предвид, нима има нещо по-очевидно? — продължи президентът. — Ти самият каза, че Пекин се опитва да установи безбожна държава. Американците имат дълга история на горчива антипатия към Китай. Хората лесно ще повярват, че Пекин се опитва да изнесе това безбожие към Америка.

Джак се опита да се свърже с Игън Шилц по мобилния телефон, но се оказа изключен, а не му се искаше да оставя съобщение на гласовата поща на приятеля си.

Игън Шилц, патоанатом за Северна Вирджиния, не беше на години, но със сигурност изглеждаше състарен. Ако не се загледа, човек би му дал към седемдесет, докато реално бе на петдесет и девет. Имаше заоблени рамене, а доста прошарената му коса бе толкова гъста, че предпочиташе да я носи дълга над ушите. Любопитен факт от неговия живот беше, че двамата със съпругата му се бяха венчали в студена зала за аутопсии, в присъствието на приятели и роднини, допълнено от това на нещастници, убити по особено жесток начин.

Той и Джак се сприятелиха, когато Джак разследваше изчезването на кашони с добилия широка популярност наркотик „Фрай“ — балсамираща течност, незаконно продавана по улиците на Вашингтон. „Фрай“ беше сред най-опасните „лоши“ наркотици. Сред дългосрочните му странични ефекти беше бавното разлагане на гръбначния мозък. Определени факти навеждаха полицията на подозрението, че самият Шилц е дилър на „Фрай“, но след дълъг разговор с него Джак реши, че патоанатомът е извън подозрение. Джак продължи да търси посредника, който, както знаеше от опит, би трябвало да е най-лесен за намиране, тъй като стоеше леко извън схемата в сравнение с крадеца и продавача на дребно. Използвайки контактите си, Джак намери копелето, упражни натиск и се сдоби с име, което даде на Шилц. Двамата заедно измислиха начин да заловят крадеца — човек от персонала на патоанатома, който бе твърде нетърпелив да дочака държавната си пенсия. Шилц запомни завинаги жеста на доверие, направен от страна на Джак.

Кабинетът и залите, където работеше Шилц на „Брадок Авеню“ във Феърфакс, Вирджиния, се намираха в относително нова, ниска, ъглова правителствена сграда, построена в онзи скучен модерен стил, който вече беше на изчезване. Джак се качи на околовръстното и взе двайсетте и седем километра от „Лангли Фийлдс“ до кабинета на Шилц за около двайсет минути.

— Доктор Шилц не е тук — уведоми го дребничката асистентка.

— Къде е? — настоятелно попита Джак. — Знам, че знаеш — добави, докато тя отваряше уста да продължи, — така че не си прави труда да отричаш.

Момичето поклати глава.

— Той ще ми отреже главата.

— Не и като разбере, че го търся аз. — Джак се наклони напред, а очите му святкаха като на куче, готово да нападне. — Ти си нова тук, нали?

Тя прехапа устни и не каза нищо.

— Обади му се и му кажи, че Джак има нужда от него.

Тя взе безжичния телефон и набра някакъв номер. Изчака за момент и след това поиска да говори с доктор Шилц. След малко той явно се обади, защото тя каза:

— Съжалявам, че ви безпокоя на вечеря, сър, но…

— Няма значение — каза Джак и изхвърча от кабинета.

Игън Шилц беше типичен южняк. Часовете за хранене бяха свято време, когато не трябваше да бъде обезпокояван от никого и нищо. Човек верен на навиците си, той винаги се хранеше на едно и също място.

„Съдърн Роудхаус“ се намираше в едноетажен търговски център, който бе толкова невзрачен, колкото и самият Шилц. Отпред земята беше покрита с чакъл, чиито камъчета с течение на годините бяха придобили формата и размерите на грахови зърна. Имитацията на южняшки колони отпред само допринасяше за вялата атмосфера на мястото. Някога ресторантът бе разполагал с цял взвод служители с бели ръкавици, всички до един негри, които поздравяваха клиентите, паркираха кадилаците и мерцедесите им и им пожелаваха приятна вечер. Заведението все още имаше две тоалетни в двата края на П–образната сграда — едната първоначално била използвана от бели, а другата — от чернокожи. Никой, свързан с това място, не говореше за историята на тези помещения — не и с непознати. Но помежду им отвратителните шеги за тоалетните обикаляха като венерическа болест.

Джак влезе през кухненската врата и показа служебната си карта на главния готвач, чието негодувание рухна пред страха му от закона. Колко ли нелегални латиноамериканци работеха в задушната кухня, изпълнена с крясъци?