Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Нина зяпна.

— Какво, по дяволите…?

Той внимателно избърса полепналите по мушамата изсъхнали листа, разтвори я и отдолу се показа съдържанието на пакета.

В светлината на кървавочервения залез се вряза бледа, едва ли не прозирна плът. Беше отсечена от китката ръка с малки деликатни пръсти. Имаше пръстен, а ноктите бяха по момчешки изрязани. Все пак си личеше, че е на младо момиче, при това навярно извадено от вода, ако се съди по силно набръчканата кожа по върховете на пръстите.

Нина погледна Джак.

— Боже господи, на Али Карсън ли е? — попита тя.

Без да докосва ръката, Джак внимателно огледа пръстена от злато и платина на бледия и студен среден пръст.

— Пръстенът е на Али. Познавам го. Погледни и ноктите. Няма лак или гланц. Али си поддържа ноктите ниско изрязани.

— Боже мой — възкликна Нина. — Била е удавена.

— Тъкмо четях последния бюлетин за П-2 — каза президентът, когато Денис Пол влезе в Овалния кабинет, отстъпвайки, за да направи път на съветника по национална сигурност, който тъкмо си тръгваше.

Пол седна на плюшения стол пред бюрото на президента. Знамената до стената от двете страни на дебелите завеси изпъкваха на ярката светлина на лампата. Беше толкова уморен, колкото и изглеждаше. Всички около него се чувстваха така. В състоянието на постоянна криза само президентът, който разчиташе много на съветите на тесния кръг от близки неоконсервативни съветници, изглеждаше със светнали очи и отпочинал. Вероятно, мислеше си Пол, вярата му, възгледите, абсолютната убеденост в пътя, по който вървеше Америка, го правеха толкова свеж. Самият Пол винаги беше разяждан от съмнения за бъдещето и от вина за миналото.

— Съветникът по национална сигурност го донесе лично. — Президентът вдигна листовете. — Това е чисто зло, Денис. Тези хора са наистина коварни. Искат да погубят страната, да я отслабят, да я направят по-уязвима за всички чужди екстремисти. Искат да разрушат всичко, за което съм работил в продължение на осем дълги години.

— Съгласен съм с вас, сър — каза Пол.

Президентът хвърли листовете на килима и стъпи върху тях.

— Трябва да изкореним П-2, Денис.

— Сър, вече ви казах, че според мен няма да можем да направим това в краткото време, което ни остава. Сега го знам със сигурност. От месеци претърсваме страната без никакъв успех. Където и да са, не можем да ги намерим.

Президентът стана, излезе иззад бюрото и закрачи напред-назад по дебелия син килим.

— Това ми напомня за 2001 година — мрачно каза той. — Така и не открихме отговорните за атаките с антракс. Не мога да приема този неуспех.

Пол разпери ръце.

— Направихме всичко възможно, сър, знаете това. Въпреки милионите долари и работни часове не успяхме да се доберем до основната база. Знаете моята теория, сър. Смятам, че вътре в управлението има изменник, който носи отговорност за това.

Президентът поклати глава.

— Това е доста опасно предположение, Денис. Точно от това ни предпазва съветникът по национална сигурност. И е прав. Всички ние трябва да работим заедно. Спри да общуваш с хора, които не споделят вярванията и идеите ни. Така че да не чуваме повече тези предателски приказки.

— Да, сър. Добре, щом не можем да намерим и следа от П-2…

Президентът вдигна ръка.

— Имаме нужда от промяна в тактиката. Забрави за директно нападение срещу П-2. — Присви очи. — Трябва да накажем тези хора за назидание. Ще тръгнем след Първите американски светски проповедници.

Пол внимаваше да не покаже загрижеността си.

— Те са легитимна организация, сър.

Президентът свъси лице.

— По дяволите, в днешно време вече не разполагаме с лукса да позволим на терористите да се крият зад плаката на свободното слово, което е за добрите, честните и богобоязливи американци.

— Те, изглежда, не са финансирани от някоя чужда сила.

Президентът се завъртя.

— А може би са. — Очите му заблестяха, което винаги беше опасен знак. — Президентът Юкин, с когото, както много добре знаеш, ще се видя след няколко дни, току-що съобщи, че иска да остане на власт. Кучият му син има късмет. В Русия е възможно. — Той махна с ръка. — С помощта на доказателствата, които ти ми предостави в черната папка, мисля, че ще успеем да измъкнем от него нещо повече от отстъпките за петрол, газ и уран.

Сериозно обезпокоен, Пол стана.

— Какво имате предвид, сър?

— Смятам, че точно Юкин е човекът, който ще осигури нужните ни доказателства, че китайците финансират тези секуларисти.