Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Горкият несретник.

— Няма за какво да се притесняваш. Ти нямаш сърце.

— Присмял се хърбел на щърбел. — Той я сграбчи похотливо. — Във всеки случай какво по-добро от една неангажираща връзка?

— Нямам идея. — Тя го хвана за вратовръзката и го придърпа към себе си.

Джак се обърна и я видя застанала между две дървета. Кожата й изглеждаше бледа на призрачната светлина.

— Татко…

— Ема? — Той направи крачка към нея. — Ти ли си?

Дъждът набираше сила и барабанеше по него. В очите му се стичаше вода и се смесваше със сълзите. Може ли Ема да се е върнала при него? Възможно ли е? Или откача?

Джак се приближи. Образът затрепка и се разпадна на милиони частици, всяка от които се отрази в по една от дъждовните капки, които ромоляха по черните клони и лъщяха по кафявата кора и бледозлатистите мъртви листа. Тя беше навсякъде около него.

Джак се спря в почуда, когато чу гласа й.

— Татко, тук съм…

Това не беше гласът на човек или на дух. Беше фученето на вятъра, стърженето на клоните, шумоленето на крехките листа, даже далечното откъслечно съскане на трафика по улиците, авенютата и магистралите.

— Тук съм…

Гласът й изникваше от всичко. Всеки атом съдържаше част от нея, беше пропит от духа й, от душата й, от електрическата искра, която даваше живот на мозъка й, която я правеше уникална, която я правеше Ема.

— Моята Ема. — Той се заслуша за нея, в нея, чу вятъра, дърветата, небето, даже мъртвите листа изричаха името му. Почувства я близо около себе си, все едно беше потопен в топла вода. — Ема, съжалявам. Съжалявам…

— Тук съм, татко… Тук съм.

И наистина беше. Макар да не можеше да я хване и да я види, тя беше там с него, не плод на въображението му, а нещо отвъд неговото познание, отвъд човешкото разбиране. Физиците биха я нарекли кварк. Вернер Хайзенберг, основоположник на квантовата механика и принципа на неопределеността, би разбрал как тя едновременно е тук и не е тук.

Джак се върна в къщата подгизнал до мозъка на костите. Изведнъж го обзе пълно спокойствие, примесено с лека възбуда. Не можеше да обясни чувството, както и случилото се през последния половин час, но и не изпитваше необходимост. Усещаше крайниците си натежали, единственото му желание бе да се върне в леглото и да спи колкото се може повече, докато слънцето огрее дъба пред прозореца му и го събуди с топлото си и нежно докосване.

Но преди да го стори, надзърна в стаята на Али и я видя да спи спокойно, обърната на една страна. Затвори тихо вратата и на пръсти се върна до банята, за да се подсуши. После се върна с неуверени крачки в леглото, дръпна завивките до брадичката си и се унесе в дълбок и спокоен сън.

Джак имаше усещането, че върви по въже. От една страна, обеща на Едуард Карсън да му заведе Али в дванайсет на обяд, а, от друга, трябваше да намери начин да накара Али да проговори за Иън Брейди, защото тя бе единствената му връзка с него. Беше прекарала с него цяла седмица. Съществуваше вероятност да е видяла или чула нещо, което да го насочи към убиеца.

— Али, знам колко ти е трудно — каза той, когато тя слезе в кухнята. — Знам колко е страшен този мъж.

Тя мигновено се обърна.

— Не искам да говоря за това.

Той пренебрегна боязливото зайче в очите й и неумолимо продължи да си пробива път. Това можеше да е последният му шанс да я накара да говори за мъчението й.

— Али, чуй ме, трябва да знаем защо Крей те отвлече. Не го е направил на майтап, има някакъв план. Само ти и той знаете какъв е той. Ти си ключът към станалото.

— Казвам ти, че не знам. Не си спомням.

— А опита ли? — попита Джак. — Опита ли наистина?

— Моля те, Джак. — Тя се разтрепери, абсолютно сигурна, че е близо до нещо ужасно, че се приближава до огнена паст, в която неминуемо ще влезе и ще бъде погълната. Дори Джак не можеше да я спаси този път. — Моля те, спри.

— Али, сигурен съм, че Ема би искала ти да…

— Недей! — Тя се извъртя и лицето й почервеня. — Не използвай Ема по този начин.

— Добре. — Джак вдигна ръце. Съзнаваше, че отиде твърде далеч. — Съжалявам. Не исках да те разстройвам. — Колкото повече я притискаше, толкова по-тревожна ставаше тя. Нямаше да измъкне нищо от нея по този или по който и да било друг начин, за който можеше да се сети. Независимо дали му харесваше, трябваше да се оттегли.

Той й се усмихна.

— Приятели ли сме?

Али се опита да отвърне на усмивката, но единственото, което успя да направи, бе да кимне сковано.