Анди Макдермът - Свещената крипта

— Да, но това беше преди почти трийсет години. Освен това бях съветник към Националната гвардия по време на държавното посещение на Кралицата, а не турист.

— В такъв случай ако не успеем да привлечем някой от местните на наша страна, ще се наложи да импровизираме.

— Което никак не е добре в ситуация със заложници.

— Да, знам. — Еди затвори книгата. — Мак… Наистина съм ти благодарен за това, което правиш за мен.

Шотландецът се усмихна.

— Че за какво са приятелите? Освен това знам, че ти би направил същото за мен. — Очите му проблеснаха. — Въпреки че не мога да си представя какво бих могъл да направя, за да се нуждая от точно този тип помощ. На вас двамата с Нина страшно ви се удава да попадате в екстремни ситуации.

— На мен ли го казваш — отвърна печално Еди. — През последните четири години по мен са стреляли повече пъти, отколкото по време на цялата ми служба в проклетия Полк! Но — продължи той решително — аз ще измъкна Нина от тази ситуация.

— Двамата ще го направим — каза Мак твърдо. Той протегна ръка; Еди я сграбчи и стисна силно. — Бой до край!

— Бой до край — повтори Еди. Те размениха приятелски погледи. В този миг лампичката над предпазните колани светна зелено. Самолетът се спускаше.

— Ще се видим на земята. — Мак се отправи към седалката си. Двамата мъже седяха на различни места по една много проста причина: сигурност. Еди подозираше, че новините за кражбата на Кодекса на Талънор са се разпространили отвъд Ню Йорк. Нищо чудно на летището да ги чакаше — него и всеки който го придружава — индийската полиция.

Или още по-лошо — хората на Коил.

И в двата случая скоро щеше да разбере.

Разбра още преди да стигне до терминала.

Въздушният лайнер спря малко преди входа на ръкава си на международното летище „Индира Ганди“ и капитанът обяви, че поради проблеми с безопасността пътниците трябва да останат по местата си, докато не им бъде разрешено. Мак погледна загрижено към Еди и в отговор получи само примирено кимване. След това самолетът продължи до ръкава. На борда се качиха трима въоръжени полицаи и водачът им поговори със стюардесите, преди да тръгнат по пътеката между седалките.

— Едуард Чейс? — попита полицаят.

Еди се усмихна учтиво.

— Приятелите ми ме наричат Еди.

— Моля, елате с нас.

Той се изправи и прикри тревогата си зад презрително-пренебрежително свиване на рамене, докато полицаите му слагаха белезници и го извеждаха от салона. До тук с издирването на подходящо място за размяната; може би дори нямаше да се стигне до размяна.

Той трябваше да накара полицаите да му повярват за причините, довели до кражбата на Кодекса. Ако успееше да ги убеди да му позволят да извърши размяната, това не само щеше да спаси живота на Нина, но и щеше да доведе до връщането на Кодекса и арестуването на човека, който беше наредил да бъде откраднат, може би дори щеше да получи възможност да…

Възможността изчезна в мига, когато го въведоха в зоната за сигурност на терминала. Пред едната от стаите чакаше човекът, който беше видял на самолета на Коил — онзи с изпилените зъби.

Главният полицай се огледа, за да провери дали някой не ги гледа, след което грабна пачката банкноти, които бързо пъхна в джоба си.

— Хей, какво е това? — каза Еди на висок глас, макар да знаеше много добре какво е: Коил плащаше на полицията.

Ако направеше сцена, може пък да успееше да привлече вниманието на някой честен полицай — но от двете страни на коридора се редуваха стаи за разпит, а не кабинети. Шумните протести бяха нещо обичайно… на което не се обръщаше внимание.

— Предайте го на господин Сингх — каза полицаят и кимна към страничния коридор, който водеше към изхода. Двете ченгета хванаха Еди под мишниците, а Сингх му се усмихна с неприятната си усмивка.

— Разкарайте се от мен, по дяволите! — извика Еди. Той се опита да се измъкне, но движенията му бяха ограничени от белезниците — а двамата полицаи бяха подготвени за евентуални неприятности и единият го удари злобно в бъбреците. После го повлякоха по коридора…

— Спрете! — извика някой със заповеден глас. — Какво става тук?

Еди се огледа — и за негова голяма изненада видя Анкит Джиндал, който тичаше към тях, следван от някакъв по-висш, неуниформен полицай. Ченгетата замръзнаха, без да знаят как да постъпят — а Сингх веднага хукна към изхода.

— Тези задници се канеха да ме предадат на онзи тип, за да ме разпита насаме — изръмжа Еди.