Анди Макдермът - Свещената крипта

— Какво?

— Казвам, че трябва да организирам хиляди неща. Утре няма да оставя телефона на мира. Това са радостите на мениджъра. — Тя се облегна назад, но се сети нещо. — Еди?

Никакъв отговор.

— Еди! — повтори тя на по-висок глас.

Той се появи на вратата.

— Да, чух те. Какво?

— Всъщност става въпрос точно за това дали ме чуваш. Или не. Всичко наред ли е?

— Защо да не е?

— Защото на партито два пъти не ме чу — дори когато бях точно зад теб. Освен това го забелязах още няколко пъти напоследък. Може би трябва да отидеш на лекар да те прегледа. Все пак — каза закачливо тя — през годините си се оказвал в близост до доста взривове.

На ъгловатото му лице се изписа странно изражение, което веднага я накара да съжали за лекомислието си. Тя се надигна и го погледна загрижено.

— Какво има, Еди?

Той седна до нея.

— Работата е, че… вече ходих на лекар.

— Какво? Кога?

— Преди два месеца. Проблемите се появиха след онази проклета зала с органа в пирамидата. — Нина си спомняше твърде добре древния капан в дълбините на пирамидата на Озирис, чиято цел беше да оглуши нарушителите с непоносимо силен звук. — Затова си взех час при специалист.

— Защо не ми каза?

Той сви рамене; не презрително, а някак примирено.

— Защото си мислех, че просто ще отмине. Преди винаги си е минавало от само себе си — както сама каза, доста взривове са избухвали край мен. Само че този път… не мина.

— Какво каза лекарят?

Той се изправи, отиде до кабинета и се върна с един кафяв плик.

— Да видим — каза той, изваждайки от него лист хартия. — „Перманентна промяна на слуховия праг поради многократно излагане на вредни нива на шум… умерена сензорна загуба на слуха при високите честоти…“ С две думи, слухът ми е прецакан.

Нина изведнъж изтръпна и цялото очарование от вечерта се изгуби.

— Завинаги ли?

Той я хвана за ръцете и я стисна успокояващо.

— Не съм напълно оглушал, а и той каза, че няма да се влоши повече. Просто няма да мога да чувам толкова добре като преди, като най-зле е при високочестотните звуци, като човешките гласове. Всъщност женските, най-вече.

Тя не знаеше как да реагира.

— О, Господи. Еди, това е…

Той се усмихна криво.

— Просто ако искаш да те чувам, ще трябва да ми намилаш с по-нисък глас.

На Нина въобще не й беше забавно.

— Защо не ми каза?

— Ами… знаеш ме какъв съм. Не мога да се примиря, че не съм на сто процента в нещо.

— Да, забелязала съм го. — Тя успя да се усмихне леко.

— Пфу. Но да, това ме накара да се замисля. Щом едно нещо тръгва да си заминава, какво ли следва после?

— Затова ли прекарваш толкова време във фитнеса? Бориш се с неизбежните опустошения на възрастта?

— Ей! — възрази той. — Трийсет и осем години не е старост. Освен това съм във върхова форма — ходя във фитнеса само за да не затлъстея от проклетото седене по цял ден в офиса. Трябва и ти да идваш с мен.

— Да не би да казваш, че съм надебеляла?

Той се престори, че я оглежда критично.

— Задникът ти е истинска красота. Освен това жените винаги изглеждат по-добре, когато са позакръглени.

— Значи наистина твърдиш, че имам дебел задник! — Те се спогледаха усмихнати, след което Нина отново стана сериозна. — Какво мислиш да правиш сега?

— Нищо не мога да направя. Не мога да вляза във форма с тренировки, както стана след като си счупих ръката — няма как да вдигам тежести с ушите си. Просто трябва да стоя далеч от силни шумове. — Той я погледна унило. — Какъв майтап — докторът ме попита дали през последните години съм се намирал в близост до силни звуци. Помислих си, боже, откъде да започна? Под реактивен самолет, докато той излита, бягайки от избухваща електроцентрала, обстрелван от стелт с авиационни бомби…

Нина го потупа по рамото.

— Знаеш, че бих предпочела спокойния живот.

— Сигурно…

Тя изсумтя.

— О, боже — наистина ти липсва екшънът, а?

— Не, не — възрази той. — Е, добре де, малко. Та нали това ми е работата?

— Може би, но ми се иска да не стигаш чак до такива крайности. Екзотични пътувания, невероятни исторически открития — подобни вълнения са ми достатъчни. Няма нужда да има и танкове и картечници! — Тя го целуна по бузата.

— През последните четири години ти се грижеше за мен във всичко, което преживяхме. Сега вече можеш да го караш по-леко. Заслужил си си го.

— Ами, добре… — Той и върна целувката. — Стига само да не става скучно.

— Ще се опитам да намеря златната среда. — Тя отново го целуна и се изправи. — Хайде да си лягаме. Мисля, че има доста вълнуващи неща, с които да се занимаваме там.