Анди Макдермът - Свещената крипта

Няколко часа по-късно партито беше завършило и Нина и Еди се върнаха в апартамента си в манхатънския Горен Ийст Сайд.

— Боже, капнала съм — каза Нина, потискайки една прозявка, докато влизаше в антрето. — А утре ме чака толкова много работа. — Тя се тръсна тежко на дивана и изрита обувките си в ъгъла.

— Поне няма да се наложи да я вършиш сама — обади се Еди.

Тя му се усмихна.

— О, скъпи, благодаря ти!

В гласа му се промъкна саркастична нотка.

— Нямах предвид мен, а приятеля ти капитан Идеален. Той ще ти помогне… с удоволствие.

— О, Еди! Да не би да ревнуваш от Роуън?

Той се ухили, разкривайки портичката между предните си зъби.

— Стига глупости. Просто се бъзиках. — Тупване с крак. — Донякъде.

— Няма за какво да се безпокоиш. С Роуън скъсахме толкова отдавна. — Тя се замисли за миг. — Боже, минали са дванайсет години. Бях едва на двайсет. Не мога да повярвам колко много неща се случиха междувременно.

— А той на колко години беше?

— На двайсет и шест.

— Значи е от тия, дето си падат по по-младички.

— А ти какъв си? — попита го тя с усмивка. — Същият като Роуън.

— Да, ама сега ти си по-възрастна. Половината от годините на мъжа плюс още седем — на такава възраст трябва да е жената, за да не шарят очите на съпруга й.

— Той беше на двайсет и шест, аз бях на двайсет. Направи си сметката.

Той изчисли на ум.

— Пусто да остане! Но я почакай малко — продължи той, след като тя се засмя, — на колко години беше, когато започнахте да излизате?

— На деветнайсет.

— Ха!

— Но и Роуън беше една година по-млад.

Още няколко минути смятане на ум.

— Определено е на границата. Както и да е, според мен той все още си пада по теб.

— Той е само приятел, Еди. — Съпругът и седна до нея, а тя се унесе в спомени. — Беше много добър приятел, всъщност. Помогна ми да преодолея един наистина труден етап от живота ми, когато родителите ми починаха. Наистина не знам как щях да се справя без него. Или с какво щях да се занимавам сега.

— Какво имаш предвид?

— Почти се бях отказала от археологията. Родителите ми бяха убити — ако не бяха толкова обсебени от желанието си да открият Атлантида, щяха още да са живи. Бях на косъм да отпадна от университета, защото не исках да имам повече нищо общо с нея. Роуън промени намеренията ми. Останах, завърших, после взех докторската си степен и ето ме на.

Еди поклати глава с иронично шеговито изражение на лицето.

— Не мога да си те представя да се занимаваш с нещо различно от археологията.

— Страх ме е да си го помисля. През една лятна ваканция работих в офис и ненавиждах всяка една минута, прекарана там. Ами ти? Какво щеше да правиш, ако не се бяхме срещнали?

— Един бог знае. Сигурно щях да обикалям света и да се забърквам в неприятности.

— О, значи все същото.

— Ха-ха, по дяволите. Но сигурно щях да върша същата работа. В това съм най-добър. — Той погледна към рафта на отсрещната стена.

Нина проследи погледа му.

— За Хуго ли си мислиш? — попита меко тя. На рафта бяха подредени различни неща, свързани с миналото им; на кубинската керамична фигура на Фидел Кастро беше облегната снимка на Еди заедно с някакъв мъж, който имаше продълговата физиономия и забележителен нос.

— Да — отвърна Еди. — Щеше ми се да можеше да дойде на купона тази вечер. — Хуго Кастил, негов приятел и другар от наемническите му години, беше убит, докато издирваха Атлантида. — Както и някои други хора. Като Мици, например. — Той поклати глава. — Мамка му, май остарявам. Губя повече приятели, отколкото успявам да спечеля.

Тя го погледна съчувствено.

— Всеки, на когото си помогнал, ти е станал приятел, Еди. А такива има много. Повярвай ми, аз съм една от тях.

— Благодаря ти, скъпа. — Той я целуна по бузата. — Значи донякъде трябва да съм благодарен на Роуън за това, че се събрахме? Все пак май се оказва свестен тип.

— От твоите уста това звучи като висша похвала. — Тя отново се усмихна отнесено. — Когато бях още тийнейджърка, той тъкмо беше завършил университета и помагаше на родителите ми. Страшно си падах по него…

— Да, направо умирам да го чуя.

Тя го плесна леко по лицето.

— Не се тревожи. Аз направих своя избор. И мисля, че не сбърках. Обикновено…

Той я потупа игриво, изправи се и тръгна към кухнята.

— Ще пусна електрическата кана. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря — извика тя след него. — Само един хубав сън. Изложбата се открива след два дни, а трябва да оправя още сто и едно неща!