Анди Макдермът - Свещената крипта

Облаците се приближаваха, долината се изгуби под сивата мъгла. Когато спряха да отдъхнат, Кит прочете някаква табела на хинди.

— Остават още четири километра.

— Изминали сме само шест мили? — попита недоверчиво задъханата Нина. — Сториха ми се като шейсет!

Щом си починаха, те продължиха да се изкачват по склона, който ставаше все по-стръмен и по-скалист. Вече се бяха изкачили над пояса с дървета и единствената растителност бяха малки храсти, които се подаваха изпод снега. Влагата на заобикалящите ги облаци само засилваше усещането за студ. Нина се опита да предложи одеяло на Джирилал, но той отказа и продължи решително да се движи напред по пътеката.

Подминаха поредната маркираща табела, после още една. Макар склонът да не ставаше по-стръмен, изкачването им се затрудняваше от разредения въздух. Спирките им за почивка ставаха все по-чести и по-продължителни. Последният маркер; оставаше им един километър. Те продължиха да се изкачват. И тогава…

— Погледнете! — извика Нина, изпълнена със страхопочитание. Те излязоха от мъглата — и за пръв път откакто бяха пристигнали в северния индийски щат Утараканд, тя можеше да се наслади на истинското великолепие на Хималаите.

Долу в ниското, планините имаха вид на зловещи сенки, закрити от мрачните облаци. Но сега тя ги виждаше ясно, осветени от яркото зимно слънце. Най-високият назъбен връх на планината Кедарнат доминираше над всичко, на запад се виждаше по-ниският му събрат, а в далечината се забелязваха други заснежени планини. Тя беше идвала и друг път в Хималаите, но обстоятелствата не й бяха позволили да разгледа околностите. Този път беше получила възможността наистина да оцени мащабите й.

Еди не беше чак толкова впечатлен.

— Да, изглежда доста впечатляващо — каза той, — но ако се опиташ да изкачиш тоя негодник, въобще няма да ти се стори красиво. — Той посочи на североизток. Пред тях се разкри хребетът, който бяха видели на лаптопа на Кит, още по-назъбен и по-впечатляващ от компютърно–генерирания си двойник. — Ще трябва да се изкатерим по него.

— Ето го и проходът — каза Кит. В природната бариера наистина се забелязваше един V-образен прорез, но най-ниската му точка се намираше значително по-високо от настоящото им местоположение.

Джирилал отмести погледа си от залязващото слънце и огледа хребета.

— Там ли трябва да е Криптата на Шива?

— Точно така — отвърна Нина.

— Тази част от планината е много опасна. Мнозина, които са отишли там, повече не са се върнали. Сигурни ли сте, че искате да ги последвате?

— Да, сигурна съм.

— Аз бих го пропуснал — промърмори Еди.

— Няма да ви спирам, разбира се. Просто исках да ви предупредя. Така, поне опитах! А сега да вървим. Селото е съвсем наблизо.

Повървяха още малко и най-после стигнаха равен терен. От двете страни на пътеката се нижеха малки колиби, които водеха до същинското село; също като къщичките, които бяха видели по-долу, и тези нямаха покриви. Сградите в края на пътя бяха по-солидни, построени от тухли и камък, притиснати плътно една към друга в тясната долина. Абсолютната неподвижност на пейзажа оставяше зловещо усещане, сякаш селото бе заспало зимен сън в очакване на завръщането на пролетта.

— Пилигримите отсядат ето тук — каза Джирилал и посочи колибите. — Туристите имат повече пари; те отсядат в хотелите.

— В хотел ли ще ни заведеш? — попита Нина.

— О, не! Те са частна собственост — това ще е равносилно на обир и вашият полицай ще трябва да ме арестува! — Той се обърна със смях към Кит. — Не, знам нещо по-добро.

Накрая на поредицата от къщички имаше малък мост, който минаваше над тясна клисура. Те го прекосиха и навлязоха в същинския Кедарнат. Централната улица криволичеше нагоре по склона, вратите на къщите бяха барикадирани с торби, пълни с пясък, които да ги пазят от снега и водата от топенето на ледниците, а бравите бяха обвити с парцали за защита от студа. В края на селото се намираше най-високата му сграда, широка каменна зала с висока квадратна кула.

— Това храм ли е? — попита Нина.

— Да — отвърна Джирилал. — Един от дванайсетте джьотирлинга, най-свещените индуски светилища, където господарят Шива се е появявал. Точно там ви водя.

Кит го погледна строго.

— Смяташ да отвориш храма?

— Аз съм скромен служител на Шива; бил съм там много пъти. Това е най-доброто място, където изпадналите в нужда могат да прекарат нощта. Освен това — добави той и се ухили — знам къде свещениците крият ключа.