Крис Картър - Екзекуторът

— И никога ли не си ги наричал с истинските им имена?

— Не — невъзмутимо отвърна Питър. — Не знаех истинското име на Стратър или Джей Джей. Странно ми беше да произнасям името на Липс. Дабъл Ди беше нещо като Дарнъл или Даръл.

— Дабъл Ди — Дарнъл Дъглас. — Робърт предпочете да не споменава нищо засега. Искаше да идентифицира двамата останали членове на бандата. — Ами Джей Джей и Липс? В гимназията в Комптън ли учеха?

— Не.

— И те ли бяха улични хлапета като Стратър?

— Не. Учеха някъде, но не беше в гимназията в Комптън. Не знаех къде учат и не ме интересуваше. Всичките мразехме училището. Мисля, че те двамата напуснаха като мен.

Хънтър извади годишника на гимназията в Комптън.

— Може ли да те помоля само за едно последно нещо? — Сложи годишника пред Елдър, който озадачено повдигна вежди. — Би ли погледнал годишника и посочил учениците, с които се заяждахте най-много?

— Защо? Вече ти казах, че теорията ти не струва. Убиецът е очистил момиче, което не беше в бандата.

Време беше Робърт да изиграе последния си коз. Той извади снимка на Дарнъл Дъглас и я сложи на масата.

— Познаваш ли го?

Питър погледна фотографията и след няколко секунди се намръщи. Той изви тяло напред и взе снимката.

— Мамка му. Това е Дабъл Ди — ухили се. — Напълнял е.

Хънтър си пое дълбоко дъх.

— Той беше намерен убит вчера.

Затворникът рязко вдигна глава.

— Убиецът е същият. — Робърт трябваше да разсъждава бързо. — Джесика Пиърс може и да не е била член на бандата ви, но вероятно го е раздразнила по някакъв начин. Може би убиецът е бил влюбен в нея и тя му се е подиграла и го е поставила в неудобно положение пред другите. — Той отново посочи снимките: — Пътищата на Брет, Стратър, Дабъл Ди и момичетата не са се пресичали в живота им на възрастни хора. Всичките са тръгнали по различен път. Нищо не свързва петте жертви, освен училищните дни и старата ви банда. Това не е случайно съвпадение.

Лявото око на Питър леко потрепна.

— Все още можем да ги спасим. — Хънтър почука по снимката на момичетата, като се погрижи пръстът му да попадне на Аманда Райли. — Но те се нуждаят от помощта ти. — Протегна ръка и подаде син флумастер на затворника.

Елдър дълго мълча, а после взе флумастера и нарисува кръг на масата около годишника.

— Ето. Тормозехме почти всички в училище.

— Добре, но може ли да стесниш кръга и да включиш и онези, които сте закачали извън училище?

— Защо да ми пука за тях? Никой не дойде да ме види. Изобщо не се интересуваха как я карам. Дори Би Ес не дойде, а беше най-добрият ми приятел.

Робърт се опита да измисли какво да каже. Можеше да излъже и да убеди Питър, че това не е вярно и че Брет и Аманда са искали да го посетят, но са им отказали. Елдър обаче щеше да запомни това до края на живота си, а никой не заслужаваше такова психично мъчение.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Само ти можеш да намериш причина защо да ти пука.

Двамата се втренчиха един в друг и последвалото мълчание сякаш продължи цяла вечност.

— Това може да отнеме доста време, ченге — най-после каза затворникът, отвори годишника и взе флумастера.

Хънтър се обади на доктор Уинстън веднага щом излезе от затвора. Аутопсията беше потвърдила подозренията им. Дарнъл Дъглас беше починал от загуба на кръв. Токсикологичният анализ беше показал, че му е инжектиран суксаметониум хлорид, местен парализиращ анестетик, използван при хирургични операции, които не засягат нервната система. Обектът не може да се движи, но усеща всичко.

В черния кадилак, намерен пред местопрестъплението, не беше открито нищо, нито дори отпечатъци на Дарнъл. Убиецът старателно беше почистил колата.

Робърт се върна в Лос Анджелис за два часа. Отиде в Паркър Сентър и слезе направо в сутерена и отдел „Следствен анализ“. Хопкинс не беше зад бюрото си, нито Джак Кърли. Позвъни на мобилния телефон на младия полицай.

— Иън, къде си, по дяволите?

— В моргата.

— Какво правиш там?

— Преглеждам описите на личните вещи. Забрави ли, че те са написани на ръка формуляри? Не мога да ги претърсвам на компютър.

— Накарай някой друг да ги прегледа, а ти ела в отдела.

— Добре, тръгвам.

Гарсия седеше зад бюрото си и прелистваше папки, когато Робърт влезе в кабинета.

— Как мина срещата ти с Питър Елдър? — нетърпеливо попита той.

Хънтър набързо му преразказа разговора им, докато четеше факса, който доктор Уинстън беше изпратил.