Крис Картър - Екзекуторът

— Мразя осите.

— Знаем ли името на жертвата?

Младият полицай кимна.

— Грегъри Карлсън. Току-що го открих, затова нямах време да събера информация за него, но мисля, че няма да ми отнеме много време.

— Хубаво. Намери каквото можеш и веднага.

— Искам да знам какви са тези рисунки на човечето? — попита Хопкинс.

Карлос набързо му обясни как са се досетили защо никой не е открил числото две, написано на тялото на Деби Хауард.

— Да, има логика — съгласи се Иън и прелисти тефтерчето си. — Опитвам се, но все още не съм открил другите две момичета на снимката от гимназията в Гардена…

— Засега може да забравим за тях — прекъсна го Хънтър. — Убиецът няма да застраши живота им.

— Защо?

Робърт им разказа как блъфът му пред Питър Елдър едва не се беше объркал.

— Те не са били членове на бандата, така ли?

— От четирите на снимката, само Аманда и Деби са се мотаели с бандата, но за съжаление закъсняхме да ги спасим.

— Това потвърждава теорията ти — развълнувано заяви Иън. — Убиецът определено премахва членовете на уличната банда.

— Така изглежда. В такъв случай остават трима членове — Питър Елдър, който е в затвора и е трудна мишена.

— Той има доживотна присъда — напомни им Хопкинс. — Не е нужно да го убива. Вече си е получил заслуженото.

— Научихме и за бял мъж с прякор Джей Джей — добави Хънтър. — И пуерториканка, която наричали Липс.

Гарсия се протегна.

— Ако това е всичко, което знаем за тях, трудно ще ги намерим. Дори все още да обикалят улиците, прякорите им са твърде често срещани.

— Разбирам — съгласи се Робърт. — Но може да проучим нещо друго. — Той даде на младото ченге годишника на гимназията в Комптън. — Затова те повиках. Питър Елдър огради няколко снимки. Това са учениците, с които бандата се е заяждала най-много.

Хопкинс започна да прелиства страниците.

— Искам да провериш снимките, които Елдър е маркирал, и да открием кои са тези хора, с какво се занимават, след като са завършили училище, и най-важното, къде са били през последните три седмици. Помоли за помощ всеки, който е свободен. Ако ти трябват още хора, кажи ми и ще говоря с капитан Блейк. Нямаме много време.

— Няма проблем. Залавям се веднага… — Иън престана да прелиства страниците, присви очи и се вгледа в нещо в годишника. — Прегледахте ли тези снимки?

— Още не. Идвам направо от затвора. Мога да се справям с много задачи едновременно, но не чак толкова добре. Защо?

Младият полицай обърна отворения годишник към двамата детективи. На двете страници имаше три оградени снимки.

— Втората снимка. Прочети името отдолу.

— Мамка му! — възкликна Карлос и прокара пръсти през косата си.

Той си пое дълбоко дъх и отново се втренчи в снимките, залепени на тухлената стена в осветеното от свещи мазе. Лицата сякаш го гледаха, всяко с историята си и я разказваха. Тялото му потръпна от вълнение при мисълта за онова, което вече беше постигнал и все още предстоеше.

— Остава още малко — усмихна се той и облиза напуканите си устни. — Имам много време да го направя.

Погледът му се спря на чертежите и плановете на голямата метална маса и той се засмя. Беше решил да остави най-хубавото за накрая. Знаеше точно какво ги плаши до смърт. Единият се ужасяваше от паяци, а другият — от плъхове. Мисълта го изпълни с умопомрачително усещане за сила. Беше им подготвил истински шедьовър — цяло ново измерение на паника и болка. Нямаше търпение да се изправи пред тях. Да види страха в очите им. Да вкуси кръвта им. Да ги накара да страдат. Но знаеше колко важно е да бъде търпелив.

Той отвори миниатюрния хладилник в ъгъла на помещението и внимателно прокара пръсти по шишенцето с кръв, която беше взел от последната жертва.

До тук всичко беше минало по плана, но бе възникнало нещо неочаквано. Той се втренчи гневно в снимката на първата страница на „Ел Ей Таймс“. Не беше предвидил това, но лесно можеше да отстрани проблема. Нищо и никой не можеше да му попречи да постигне целта си.

— Мамка му! — шепнешком повтори Гарсия, докато гледаше снимката, която Хопкинс им беше показал. — Излъгал ни е.

— Помолих те да го проучиш. Откри ли нещо? — обърна се Хънтър към Хопкинс.

Младият полицай кимна и потърси информацията в папката си.

— За разлика от Брет Джеймс Рийд е бил за пример във всичко — и като ученик, и като гражданин. Учел се е добре и е завършил с отличие през 1987 година. Не губил време и започнал да следва в Калифорнийския университет. Има две научни степени, по математика и физика, и оценките му отново са отлични. След университета се занимавал с дизайн на компютърен софтуер и няколко години работил във фирма-производител на игри — „Конами“, тук, в Лос Анджелис. Продукцията им е предназначена за големи момчета. Спечелил много пари, използвайки познанията си по математика и физика, като създал няколко игри. Майка му, която преподавала по алгебра на отец Фабиан в гимназията в Комптън, се разболяла преди три години и тогава Рийд напуснал фирмата. — Иън погледна Робърт. — Ти поиска да проверя къде е живял като малък. Познай — усмихна се ченгето. — Докато Рийд учел в гимназията, семейството живеело само през няколко къщи от младия Брет.