Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— За какво мислиш?

Докато той бе потънал в мрачните си мисли, Аника се бе приближила до него. Уханието й напомняше за плаж — леко солено, със свежия мирис на наскоро отмити от водата потайни места. От усещането за топлината й върху кожата му косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

Той се поколеба само за миг.

— Ако трябва да съм честен, мислех за дъщеря си.

— Да, Ема, Али ми каза. Съжалявам за загубата ти.

Тези думи, повтаряни толкова често на всякакви езици от ченгетата по целия свят, включително и от него самия, прозвучаха съвсем различно, когато ги изрече Аника, защото в тях имаше искрено чувство.

— Благодаря.

— Изглежда, че на Али й липсва почти колкото и на теб.

— Бяха много близки — обясни Джак. — Всъщност в колежа бяха всичко една за друга.

— Каква трагедия!

От тона й не ставаше ясно дали говореше за двете приятелки или за самата себе си. Вероятно и за двете — спомените и сегашният й живот се смесваха в едно.

— Джак, мога ли да ти задам един въпрос? Какво би било, ако виждаш истина, която никой друг не забелязва? Ако всички останали, включително учителите, приятелите — бившите приятели, — мислят, че си смахнат лъжец?

— Мисля, че това се е случило на Ема — отвърна Джак. — Знам, че се случи на мен.

— Не си ли сигурен?

— Срамувам се да призная, че това е поредното нещо, което не знам за нея.

— Няма защо да се срамуваш. Обичал си дъщеря си, а няма нищо по-важно от това, нали?

— Да, мисля, че няма.

Той чу как чаршафите изшумоляха и след това усети как тя взе ръката му в своята. Дланта й беше хладна, слаба и суха и въпреки това от докосването й сякаш през цялото му тяло премина електричество.

— Усети ли това? — прошепна тя. — Аз го усетих.

Джак обърна глава и видя, че Аника го гледаше.

— Не мога да видя цвета на очите ти — каза той. — Той е като кехлибар, който свети със своя собствена светлина.

Тя премести главата си от своята възглавница на неговата.

— Така по-добре ли е?

— Да.

— Разкажи ми повече за Ема.

Джак се замисли за момент, чудейки се дали трябва да отговаря на толкова личен въпрос.

— Тя обичаше музиката — най-накрая отвърна той, — блус и рок. И обожаваше философите поети като Блейк.

— И? — въпросително го погледна Аника.

— Това е, което знам за нея.

— Всичко е в спомените ти — странно напрегнато отбеляза Аника. — Ти я помниш.

— Да, но по-скоро като сън, от онези сънища, които сънуваш по време на война, за да избягаш от болезнената реалност.

— Да, войната — повтори тя, сякаш напълно го разбираше. — По време на война правиш онова, което трябва да се направи.

Но в гласа й имаше нотка на неискреност или самозаблуда, сякаш си бе повтаряла отново и отново това изречение, докато за нея то не се бе превърнало в истина. После, необяснимо защо, гласът й омекна.

— Нищо никога не е такова, каквото е било някога, не си ли съгласен с това? Всеки миг веднага се разтваря в следващия. Секундите и минутите се разводняват, докато накрая миналото ти не стане такова, каквото искаш да бъде, сякаш спомените и мечтите дотолкова са се преплели, че не можеш да ги различиш едни от други.

— Ужасните моменти стават все по-малко, докато настоящето постепенно разтваря миналото и го превръща в спомени.

— Да, точно така е. — Тя се приближи още повече до него и ароматната й кожа леко докосваше неговата. — Така оцеляваме. Ужасът се разтопява като сънищата, когато се събудим и се захванем с ежедневните неща, които правим.

— Иска ми се и Али да мислеше по този начин, но знам, че не е така.

Обгърна ги ново мълчание. Като се изключеше шумът на случайно преминаващите отвън превозни средства, нямаше други улични звуци. Не се чуваше дори раздразненият лай на някое куче.

След известно време Аника въздъхна.

— Уморена съм.

— Заспивай, Аника.

— Сложи ръката си върху мен. Искам да те усещам, да се почувствам свързана…

Той се протегна и сложи ръката си върху нежната извивка на мекия й като коприна ханш. Тя се размърда сънено и дланта му се плъзна по силното й и мускулесто бедро. Усещаше бавното биене на сърцето си. Чувстваше се добре, защото бе близо до нея и топлината от двете им тела се смесваше. Горещият й дъх стигаше до него като вятър в дърветата или като далечния зов на една птица към друга.

— Сега няма време за нас — прошепна тя, но може би вече спеше.

— Нарича се сулица или по-рядко джерид — каза Богдан Бойер.

Той беше търговецът на антики, препоръчан от доктор Сосименко. Магазинът му се намираше на „Городецки“, близо до спирка „Майдан“ на метрото. Въпреки това след като боядисаха косата на Али руса и набързо изгълтаха закуската си, им се наложи да отидат до там с кола, защото апартаментът не беше достатъчно близо до станцията на метрото.