Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Ще почивам — отвърна Ема, — когато съм мъртва.

Вниманието му бе привлечено от почукване на вратата.

— Джак, трябва да пишкам — чу се гласът на Али от другата страна.

Той се изправи.

— Сега излизам.

Но когато погледна към мястото, където само допреди миг седеше дъщеря му, тя беше изчезнала като призрачен дим.

С Аника не бяха обсъждали кой къде ще спи, но той не видя на дивана да са оставени чаршафи или възглавници, така че бутна вратата на по-голямата от двете спални, която беше полуотворена като въпрос или покана. Стаята беше почти квадратна, на две от стените имаше прозорци, покрити със старомодни щори. През процепите проблясваше светлината от улицата и рисуваше редици от успоредни ленти по единия от тапицираните столове, по избелелия стенен килим, нагоре по страната на леглото и върху приблизително една трета от него. Лампата на тавана не светеше, но една нощна лампа хвърляше петно от светлина върху незаетата част от леглото, което всъщност се състоеше от две легла, събрани заедно.

Кувертюрата и одеялото бяха избутани в долната част на кревата. Аника лежеше с гръб към него, завита с горния чаршаф. Не си беше направила труда да среши косата си, ето защо тя беше доста чорлава и минаваше по бузата й, извиваше се надолу по врата й, за да покрие рамото и плитката вдлъбнатина между плешките й. Ранената й ръка лежеше върху бедрото, над чаршафа. В полумрака не можеше да е сигурен, но му се стори, че все още е увита в ризата на Али.

Джак размота хавлията, извади някои от новите си дрехи и облече тениска и долни гащета. В момента, в който седна на леглото, го заля вълна на изтощение. Сякаш всеки мускул от тялото му крещеше за почивка. Пъхна се внимателно под завивките, за да не събуди Аника, изключи лампата и положи глава върху възглавницата. Лентите светлина откъм улицата, които се процеждаха през щорите, станаха по-отчетливи и заприличаха на стълба или мост към света на Ема, какъвто и да беше той и където и да се намираше.

Той бавно успокои дишането си, но не можеше да заспи, както често се случва, когато човек е изтощен. Макар тялото му да копнееше за почивка, мозъкът му беше под пара, зает с анализирането на ситуацията. От опит знаеше, че не трябва да се намесва в работата на дяволската машина в главата си.

Аника се размърда.

— Джак?

— Съжалявам, че те събудих — тихо каза той.

— Въздъхна.

— Така ли?

— Да — отвърна тя. — Защо въздишаш?

— Не знам.

Тя се завъртя по гръб и той видя лицето й, което беше наскоро измито и без остатъци от грим по него, осветено само от лентите светлина. Порази го колко привлекателна изглеждаше тя. Разбира се, беше красива, но той беше забелязал това още първия път, когато се срещнаха в бара на хотела. И какво е красотата? Големи очи, пълни, полуотворени и пленителни устни, дълбока цепка на бюста и кръшни бедра, от които да ти спре дъхът — всички тези фактори бяха повърхностни, достатъчно деликатни и мимолетни, за да бъдат лишени от силата си заради някоя грозна реплика, избухлив нрав или липсата на разбиране. Привлекателността обхващаше всички тези неща и още много други.

— Взе ли си антибиотика? — попита той.

— Да.

— Как е ръката ти?

— Боли.

— Време е за някое от вълшебните хапчета на доктор Сосименко.

— Не искам болкоуспокояващи — тръсна глава тя.

— Спри да се държиш като стоик. — Джак се протегна за хартиеното пликче, в което бяха хапчетата.

— Не става дума за това. Не искам съзнанието ми да е замаяно — заяви тя и се втренчи в тавана.

Известно време лежаха един до друг, потънали в мълчание, в което сякаш тихо пропукваше електричество или някакъв объркан магнетизъм. Това едновременно го привличаше и отблъскваше. Вероятно „отблъскваше“ не беше правилната дума. Как се наричаше случаят, когато искаш нещо, за което знаеш или поне подозираш, че е забранено? Не ставаше дума само за Шарън, защото дори и без вещаещата нещастие присъда на Ема корабът, който ги носеше обратно към брега, се бе натъкнал на жестока буря и всички на него бяха изгубени. В допълнение към това Аника беше член на подразделение под прикритие на руската федерална полиция — или поне доскоро се числеше към него. Можеше без уговорки да бъде наречена шпионин. Не за пръв път след смъртта на Ема, след като бракът му се бе разпаднал и особено след като Ема му се беше явила, той се зачуди дали не е започнал да се побърква, дали не е под влиянието на някаква бавно действаща душевна болест, която полека го води към лудостта. Как иначе можеше да обясни ситуацията, в която той и Али се бяха озовали? Но дълбоко в себе си той също така знаеше, че неспособността му да помогне на дъщеря си, когато тя беше имала най-голяма нужда от това, щеше да се отрази на всичко, което щеше да направи до края на живота си. Спасяването на Али от Морган Хер беше опит да изкупи смъртния си грях. Такъв беше и натрапчивият импулс да спаси Аника от Иван и Милан.