Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Интериорът на заведението беше ведър, с ярки балони и анимационни рисунки от „Двете гъски“ — от популярната фолклорна песен, която беше дала името на ресторанта. Те седнаха на столовете край маса от светло дърво и поръчаха първата си храна от дванайсет часа насам.

— Трябва да почакаме няколко часа за документите — паспортите, които Густав ни приготвя.

— Тук мога ли да спя? — попита Али.

Небето отвън постепенно се прочистваше от многослойните сиви облаци, разкривайки лазурния свод, докато градът около тях се протягаше, прозяваше и съживяваше. Буботенето на трафика се усилваше и затихваше като сънлив гигант, който периодично прочиства гърлото си.

Аника си поръча още кафе — този път без мляко. От него се вдигаше пара като от прегрял двигател.

— Спри да ме гледаш по този начин — каза тя.

— Какъв начин? — Гласът на Джак беше унил като на дете, което бяха хванали да бърка в кутията с бисквити.

— Сякаш съм животно в зоологическата градина или експонат от музей на секса.

— Така ли? Съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

Донякъде тя беше права.

— Не знам… Не знам как можа да го направиш.

— Не ти влиза в работата.

— Това не е отговор.

— Отговор е, но ти не искаш да го приемеш. — Тя сръбна от кафето си така, сякаш вече е изстинало. — Във всеки случай пристигнахме тук безпрепятствено — точно както обещах.

— Но цената…

Тя остави полупразната чаша.

— Ти искаш да съм такава, каквато си ме представяш, и когато не съм, това те разочарова.

— В моята страна жените не правят онова, което току-що направи с Игор.

— Напротив, правят го. Ти просто не знаеш за това.

Джак сведе поглед към остатъците от закуската си. Чуваше спокойното, равномерно дишане на Али, докато тя спеше, и си спомни какво й беше казал за миналото — че знаеш само онова, което се случва на теб самия, не и на другите около теб, и че дори и тогава сякаш всичко е изкривено от ненадеждното огледало на паметта.

— Искаш ли да ти разкажа нещо за този град? — попита Аника с напълно различен тон, сякаш свадливата размяна на реплики преди малко изобщо не се бе състояла или пък в нея бяха участвали други хора, а не те.

— Да — отвърна той, благодарен, че го откъсват от мислите му. — Не знам нищо за Украйна, освен за трудната й история с Русия и за съществуването на тайна военноморска база в Одеса.

— Война — отбеляза Аника, — вие, мъжете, само това знаете.

Тя изрови една цигара от чантата си и я запали с метална запалка. Първото й всмукване беше продължително и след това изпусна дима бавно и с удоволствие.

Известно време наблюдаваше Джак през завесата от дим. Накрая каза:

— Ако искаш вярвай, но Киев, майката на славянските градове, е основан от номади преди петнайсет века. Името идва от един мъж — Кий, княз на поланите, племе на източните славяни. Заедно с двамата си братя и сестра си той решил, че десният, западният бряг на Днепър е много подходящ за населено място по междуконтиненталния търговски път, и се окачал прав. Разбира се, сега градът се простира и на двата бряга, но левият бряг бил застроен едва през двайсети век. — Тя издуха нов облак от дим. — Обстоятелството, че тази история е обвита в легенди, само прави сегашните жители още по-сигурни в произхода на любимия им град.

Точно тогава в ресторанта влязоха двама полицаи. Ръката на Аника замръзна във въздуха. От горящия край на цигарата се издигна тънка като женска мигла струя дим. Джак не смяташе, че трябва да спират да говорят, но тъкмо се готвеше да отвори уста, когато се сети, че в този момент е по-добре да запази акцента си в тайна. Виждаше как Аника следи движенията на ченгетата, които отидоха до една маса и седнаха един срещу друг. Свалиха шапките си, отметнаха мазните коси от челата си така, сякаш единият беше огледално изображение на другия, и започнаха да разглеждат менюто.

Докато сервитьорът се приближаваше до масата на полицаите, за да вземе поръчката им, Джак усети с болезнена яснота колко уязвими са той и двете жени без лични документи и колко крехка е линията между свободата и затвора. Беше достатъчно само единият служител на реда да се приближи спокойно и да поиска паспортите им и това щеше да е краят. Той усети как подмишниците му се обляха в студена пот, как капки от нея плъзнаха по гръбнака, за да се свият накрая като змия на кръста му.

Аника се беше размърдала и сега отново отпиваше от кафето си.

— Не гледай нататък — нареди му тя с усмивка. — Гледай ме в очите, сякаш ме обичаш. Забрави ли, че сме семейство?