Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Джак предполагаше, че вътре ги очаква занемареният и мухлясал безпорядък, типичен за възрастните хора, които живеят сами и заради влошаващото им се зрение и отслабващото внимание към подробностите дори не осъзнават нищетата, която ги заобикаля. Апартаментът ухаеше на лимоново масло и ябълково дърво. Нямаше я неприятната сладникава миризма на близостта на смъртта.

Действително жилището, както и мебелите, бяха стари, от други времена. Но всички дървени повърхности, които се виждаха, бяха щателно полирани. Месинговите и медните лампи лъщяха, а върху пода проблясваше наскоро нанесено восъчно покритие. Докато сядаха, от дебелите възглавници на дивана не се вдигна нито прашинка. През това време дядя Гурджиев се отправи към кухнята, за да запари чай и да донесе огромна тенекиена кутия с домашно приготвени сладки, „изпечени от приятелката ми, която по случайност живее в съседния апартамент“.

Джак прецени, че старецът трябва да е поне деветдесетгодишен, но като се изключи, че беше извънредно слаб и леко прегърбен, което можеше да се дължи на професията му, а не на възрастта, той не проявяваше онази неустойчивост на тялото или отнесеност на съзнанието, които обикновено се свързват с тази преклонна възраст.

Гласът му беше все още силен и звучен, а очите му, които лесно можеха да бъдат разгледани заради стъклата на очилата му, блестяха и искряха както сигурно и преди шейсет години. Но кожата му беше толкова тънка, че изглеждаше синкава от жилестите вени, прозиращи през нея.

Той отрупа Али с внимание, защото като повечето хора реши, че е много по-млада, отколкото е в действителност. На Джак му се стори интересно, че Али не направи нищо, за да го извади от заблуждението му. Може би беше от уважение към преклонната възраст на дядя Гурджиев, но беше също толкова вероятно тя да изпитва нужда да я поглезят по начина, по който, без всякакво колебание и без да иска нищо в замяна, го правеше старецът. Тя се поддаваше на очевидното удоволствие, което това й доставяше.

Когато чаят беше сервиран в чаши в метални поставки с дръжки и Али започна да хрупа от бисквитите, дядя Гурджиев най-после седна на голямото кожено кресло, от което като парфюм се носеха ароматите на сладък тютюн и ланолин.

— Аника, трябва да призная, че винаги водиш със себе си очарователни хора, и то, както би казал някой, при забележителни обстоятелства. — Дядя Гурджиев се засмя под мустак с лек укор в гласа. — Предполагам, че именно затова очаквам с такова нетърпение посещенията ти. — Той се наведе и нежно я потупа по ръката. — Които, макар и изтощителни, са твърде редки за старец като мен.

— Ти не си стар — възрази Аника. — Никога няма да остарееш.

— Ах, младост — каза дядя Гурджиев, обръщайки се към всички, които бяха в стаята, — тя винаги флиртува с идеята за безсмъртието. — Той се засмя, сякаш с това прощаваше на Аника за заблудата й. — Истината е, че когато станеш на моите години, животът се превръща в целенасочен акт на волята. Нищо не работи както трябва. Механизмите на тялото и на ума, които са толкова взаимосвързани, започват да се рушат и въпреки това ние продължаваме. — Той стисна ръката на Аника. — Заради онези, които ни обичат и които ние страстно обичаме. В крайна сметка в живота няма нищо по-важно, нали?

— Така е, дядя Гурджиев — съгласи се Аника със сълзи в очите, — няма нищо по-важно.

Възрастният мъж извади наскоро изпрана, изгладена и старателно сгъната ленена носия кърпичка. Подобно на офталмолог той използва едното й ъгълче, за да попие сълзите на Аника, преди да са се спуснали по страните й.

— Сега, малка моя, ми разкажи в какви неприятности си се забъркала този път.

Преди да се обърне към стареца, Аника хвърли бърз, съучастнически поглед към Джак, вероятно за да го предупреди да мълчи.

— Този път мисля, че ще е най-добре да не ти казвам нищо.

Известно време дядя Гурджиев не отрони нито дума. Докато бяха разговаряли, отпивали от чая си и хапвали бисквити, прозрачните дантелени завеси от двете страни на прозорците улавяха светлината отвън и тя ги очертаваше ясно, придавайки им плътност, каквато те никога не можеха да имат. Сега стаята се беше изпълнила с такова напрежение, че дори времето забави своя ход и започна да пълзи. Всички, дори и Али, очакваха реакцията на дядя Гурджиев, сякаш бяха някакви учени, събрани около вулкан, готов да избухне, след като е дрямал десетилетия наред.

— Това не ми харесва, малка моя — рече той, след като известно време сякаш не можеше да реши какво да й отговори.