Джон Фаулз - Колекционерът

Излезе сама, точно след два часа. Малко или много дъждът беше спрял и беше почти тъмно, небето надвиснало. Видях как се насочва нагоре по хълма, по обичайния си път. След това я задминах с караваната и спрях на място, откъдето бях сигурен че ще мине — там, където започва нейната улица. От едната страна имаше дървета и храсти, а от другата — голяма масивна къща насред голям двор. Мисля, че беше празна. По-нататък имаше други къщи, също големи. (В началото трябваше да мине по добре осветени улици.)

Оставаше само това място.

В джоба на макинтоша си бях зашил специална найлонова торба, в която имаше малко хлороформ и въглероден тетрахлорид, а също и марля, така че да е добре напоена и неизветряла. Капака на джоба държах спуснат, за да не излиза миризмата. Можех да я пусна в действие всеки миг, щом се наложи.

Две възрастни дами с чадъри (отново започна да прехвърча дъжд) се появиха и тръгнаха нагоре по улицата към мен. Точно от нещо такова се опасявах, тя трябваше да се появи всеки момент, и едва не се отказах от всичко. Но аз се наведох, те бърбореха врели-некипели и мисля, че не забелязаха нито караваната, нито мен. Навсякъде в този квартал имаше паркирани коли. Измина една минута. Излязох навън и отворих задната врата. Бях планирал всичко. След това тя изведнъж се появи близо до мен. Беше дошла без да я видя, на около двадесет метра и ходеше бързо. Ако нощта беше ясна, не знам какво бих направил. Но вятърът разклащаше дърветата. На пориви. Видях, че зад нея няма никой. След това се изравни с мен на тротоара и, смешно, пееше си нещо.

Попитах, извинете, разбирате ли нещо от кучета?

Тя, изненадана, спря. — Защо?

Ужасно, току-що блъснах едно куче, казах аз. Изскочи в тъмното. Не знам какво да правя с него. Не е умряло. Погледнах към задницата на караваната много разтревожен.

— О, горкото! — каза тя.

Приближи се до мен, за да погледне. Точно както се надявах.

Няма кръв, казах аз, но не може да се движи.

Тогава тя заобиколи отворената врата, а аз се отдръпнах, все едно че й правя място да мине. Тя се наведе, за да погледне в тъмното, аз хвърлих светкавичен поглед надолу по улицата, нямаше никой, и тогава я сграбчих. Не гъкна, беше толкова изненадана, сложих марлята, която държах с ръка в джоба си върху устата и носа й, притиснах я до себе си, усещах изпаренията, тя се бореше да се измъкне като полудяла, но не беше силна, беше дори по-дребна, отколкото си мислех. От гърлото й излезе нещо като гъргорене. Още веднъж погледнах надолу по улицата и си мислех, ето това е, ще се съпротивлява и ще трябва да я нараня или да избягам! Бях готов да хукна. И тогава изведнъж тя се отпусна. Сега я държах, за да не се свлече на земята, а не за да стои спокойно. Вкарах я наполовина в караваната, отворих и другата врата, качих се вътре и я издърпах при мен, след това тихо затворих. Изтъркалях я и я качих върху леглото. Моя е, почувствах се много възбуден, и осъзнах, че съм го направил. Най-напред запуших устата й, след това я завързах за леглото с каишките, без бързане, без паника, според плана. След това пропълзях до шофьорското място. Отне ми не повече от минута. Подкарах нагоре по улицата, не бързо, бавно и тихо, и завих към едно пусто място, което си бях набелязал преди това. Там отново пропълзях отзад и я завързах както трябва — с шаловете и така нататък, за да не я нараня и да не може да пищи или да думка по ламарините. Все още беше в безсъзнание, но дишаше, чувах я, все едно че имаше катар, и знаех, че всичко е наред.

Близо до Редхил, както беше по плана, излязох от главното шосе и тръгнах по един пуст междуселски път, където спрях и отново отидох да я погледна. Сложих фенерчето така, че да мога да виждам. Беше будна. Очите й изглеждаха много големи, не изглеждаха уплашени, сякаш бяха пълни с гордост и беше решила да не се страхува, каквото и да стане.

Казах й не се бой, няма да ти направя нищо лошо. Тя ме гледаше втренчено.

Чувствах се неловко, не знаех какво да кажа. Попитах, добре ли си, искаш ли нещо, но звучеше глупаво. Всъщност исках да я попитам, дали иска да излезе навън.

Тя започна да клати глава. Усетих, искаше да ми даде знак, че превръзката на устата я измъчва.

Казах, на мили наоколо няма жив човек, няма полза да пищиш, разбираш ли?

Тя кимна, така че развързах шала. Преди да успея да направя каквото и да било, тя вдигна главата си колкото можеше нагоре и встрани и повърна. Беше ужасно. Усещах миризмата на хлороформ и повръщано. Тя не каза нищо. Само стенеше. Загубих ума и дума, не знаех какво да правя. Изведнъж почувствах, че трябва да се прибираме вкъщи колкото се може по-бързо, така че отново завързах устата й. Тя се противеше, чувах как под превръзката викаше „не“, „не“, беше ужасно, но се заставих да го направя, защото знаех, че после ще бъде добре. Седнах зад кормилото и потеглихме.