Джон Фаулз - Колекционерът

Има и други неща, които не мога да ти кажа. Аз съм в ръцете му. Тя стана, бръкнала в джобовете на полата си. За първи път отклони очи от мен и се погледна в огледалото (метално, разбира се, не стъклено).

— И какво смята да прави с мен?

Не знам.

— Къде е той сега?

Предполагам, че скоро ще дойде.

Последва една минута, през която не каза нищо. След това на лицето й се появи изражение, сякаш си е помислила нещо отвратително, че това което казах, може да е вярно.

— Разбира се! Това трябва да е къщата му в Съфолк.

Да, казах аз и си мислех, че съм много умен.

— Той няма къща в Съфолк — каза тя, ледена.

То не знаеш всичко, казах аз, но вече не звучеше убедително.

Канеше се да заговори, но почувствах, че трябва да спра въпросите й. Не знаех, че е толкова умна. Не като нормалните хора.

Дойдох да те попитам, какво искаш за закуска. Има овесени ядки, яйца и така нататък.

— Не искам никаква закуска — каза тя. — Каква ужасна малка стая! И тази упойка. Каква беше?

Не предполагах, че ще ти прилошее. Наистина.

— Мистър Сингълтън би трябвало да ти каже. — Виждаше се, че не вярва нито дума за него. Каза го саркастично.

Попитах бързо дали иска чай или кафе, тя каза кафе, ако ти изпиеш малко преди това, и я оставих, за да отида във външното помещение. Точно преди да затворя вратата, тя извика:

— Забрави си запалката!

Имам друга. (Нямах.)

— Благодаря ти — каза тя. Странно, почти се усмихна.

Приготвих нескафе, занесох го вътре, тя ме изчака да пийна малко, след това също отпи. През цялото време задаваше въпроси, не, през цялото време чувствах, че може да ми зададе някакъв неочакван въпрос, за да се опита да ме хване. Колко време ще трябва да остане, защо съм толкова добър към нея. Измислях отговори, но знаех, че звучат неубедително, с нея никак не ми беше лесно да мисля бързо. Най-накрая й казах, че ще изляза по магазините и я попитах какво иска. Казах й, че ще й купя всичко, което поиска.

— Всичко? — попита тя.

В разумни граници, разбира се, казах аз.

— Мистър Сингълтън ли ти каза така?

Не. Това е от мен.

— Просто искам да ме пуснеш да си вървя — каза тя. Не можах да я накарам да произнесе и дума повече. Беше ужасно, изведнъж престана да говори и трябваше да си отида.

На обяд отново не искаше да говори. Приготвих храната й във външната изба и я внесох вътре. Но тя почти не я докосна. Опита се отново да ме подмами да я освободя, ала номерът й не мина.

Тази вечер, след като отново почти не докосна храната, аз отидох и седнах край вратата. Известно време пушеше със затворени очи, сякаш вида ми изморяваше очите й.

— Премислих някои неща. Това, което ми каза за мистър Сингълтън е измислица. Не ти вярвам. Най-напред, той не е такъв човек. А и да беше, не би взел теб, за да свършиш тази работа. Не би направил всичките тези фантастични приготовления.

Аз не казах нищо. Не можех да я погледна.

— Прекалено много проблеми си си създал. Всички тези дрехи, всички тези албуми. Днес пресметнах колко струват. Четиридесет и три лири. — Сякаш говореше на себе си. — Аз съм твоя пленничка, но ти искаш да съм доволна пленничка. Така че има две възможности. Едната е да ме държиш за откуп. Да си член на някаква банда или нещо такова.

Не е това. Казах ти.

— Знаеш коя съм. Не може да не знаеш, че баща ми не е богат, така че не може да ме държиш за откуп.

Беше особено, като я слушах да говори така.

— Единственото, което остава е секс. Искаш да правиш нещо с мен. — Тя ме наблюдаваше.

Това беше въпрос. Чувствах се шокиран.

Изобщо не е това. Аз ще се отнасям с цялото необходимо уважение. Не съм от онези. Гласът ми звучеше възмутено.

— Тогава трябва да си луд — каза тя. — Не в лошия смисъл, разбира се. — Обърна се настрана. — Признаваш ли, че историята с мистър Сингълтън не е вярна?

Исках да го направя внимателно, казах аз.

— Какво да направиш? Да ме изнасилиш? Да ме убиеш?

Никога не съм казвал това, отговорих. Тя ме поставяше в отбранителна позиция. В мечтите ми винаги беше обратното.

— Защо съм тук?

Искам да си моя гостенка.

— Гостенка!?

Тя стана, заобиколи фотьойла и се подпря с ръце на облегалката му без да сваля поглед от мен. Беше свалила синия си пуловер и сега беше с тъмно зелена вълнена рокля, подобна на ученическа престилка, с бяла блуза, отворена на шията, а косата й беше завързана на конска опашка. Красивото й лице. Изглеждаше смела. Не знам защо, представях си я седнала на коленете ми, неподвижна, и аз галя меката й руса коса, разпусната, както я видях по-късно.