Джон Фаулз - Колекционерът

Тогава това тук е просто съвпадение, казах й аз.

— Предполагам, че ти викат Ферди или Ферд.

Винаги Фердинанд.

— Слушай, Фердинанд, не знам какво намираш в мен. Не знам защо си влюбен в мен. Може би и аз бих могла да се влюбя в теб някъде другаде. Аз… — изглежда не знаеше какво да каже, нещо необикновено за нея — … аз наистина харесвам милите, внимателни мъже. Но не бих могла да се влюбя в теб, ако съм в тази стая. Тук не бих могла да се влюбя в никого. Никога.

Отговорих, просто искам да те опозная. През цялото това време тя седеше на скрина и следеше какъв ефект ще произведат думите й върху мен. Така че бях подозрителен. Знаех, че ме изпробва.

— Но не можеш да отвлечеш човек, само за да го опознаеш!

Много искам да те опозная. В Лондон нямаше да имам никакъв шанс. Не съм интересен и всичко останало. Не съм от класата ти. И мъртва не би се показала с мен в Лондон.

— Това не е честно. Не съм сноб. Мразя снобите. Нямам предразсъдъци спрямо хората.

Не обвинявам теб , казах аз.

— Мразя снобщината! Беше съвсем ядосана. Някои думи изговаряше много силно, много подчертано.

Някои от най-добрите ми приятели в Лондон са… да, това което са нарича работническа класа. По произход. Просто на мислим за това.

Като Питър Гетсби (това беше името на младия мъж със спортната кола).

— Той! Не съм го виждала от месеци. Той е чисто и просто провинциален нехранимайко-еснаф.

Още я виждах как са качва в лъскавото му MG. Не знаех дали да й се доверя.

— Предполагам, че вече всички вестници са писали.

Не съм ги чел.

— Можеш да влезеш в затвора за години.

Щя си струва. Ще си струва дори да вляза и с доживотна присъда, казах аз.

— Обещавам, кълна се, че ако ма пуснеш, няма да кажа на никого. Ща измисля някаква история. Ще се виждаме колкото често искаш, колкото често мога, щом не работя. Никой няма да научи, освен нас двамата.

Не мога, казах й, не сега. Когато ме молеше така, ме караше да се чувствам като някой жесток крал.

— Ако ме пуснеш сега, ще започна да ти се възхищавам. Ще си мисля, ето, можеше да направи какаото са пожелае с мен, но той е благороден, държа се като истински джентълмен.

Не мога, казах аз. Не искай това. Моля те не искай това.

— Бих си помислила, че си струва да познаваш такъв човек — Тя беше кацнала на скрина и ме наблюдаваше.

Трябва да тръгвам, казах й. Излязох толкова бързо, че се препънах на най-горното стъпало. Та слезе от скрина и се втренчи в мен, до вратата, със странно изражение на лицето.

— Моля те — каза тя. Много тихо и хубаво. Беше трудно да се устои.

Чувствах се сякаш нямам мрежа, а искам да хвана екземпляр, който ми е нужен, между палеца и показалеца (винаги правех това много добре) — заставаш бавно отзад и хоп, готово, но трябва да забодеш коремчето, а насекомото трепери. Не е толкова лесно, колкото с бурканче за умъртвяване. А с нея беше два пъти по-трудно, защото въобще не исках да я убивам, това беше последното нещо, което исках.

Тя често ми говореше за съсловните различия и за класите, но никога не ме убеди. Начина на говорене издава хората, не това, което казват. Достатъчно беше да се види колко е изтънчена, за да се разбере как е възпитавана. Не беше „тра-ла-ла“, както много други, но онова беше налице независимо от всичко. То личеше, когато ставаше саркастична, защото не съм успял да се обясня или съм направил нещо не както трябва. Не мисли за класите, казваше тя. Както богат казва на беден да престане да мисли за пари.

Не я упреквам; вероятно по-късно каза и направи някои от ужасяващите неща, само за да ми покаже, че всъщност не е толкова изтънчена, но въпреки това, беше. Когато се ядосаше, можеше да се качи незабавно на високия си пиедестал и от там да стовари върху мен всичките си най-добри качества.

Между нас винаги стоеше класата.

Тази сутрин отидох до Люис. Отчасти исках да погледна вестниците, купих ги всичките. Във всеки имаше по нещо. В по-долнопробните имаше повече, в два имаше снимки. Беше ми смешно да чета дописките. Прочетох и неща, които дотогава не знаех.

Дългокосата студентка по живопис Миранда Грей, двадесетгодишна, спечелила миналата година най-високата стипендия, за да учи в първокласната Лондонска школа „Слейд“, е изчезнала. По време на учебната година е живяла на улица „Хамнет“ №29, в Лондон, с леля си мис К. Ванбърг-Джоунс, която късно снощи е уведомила полицията.

След учебните занимания във вторник, Миранда се е обадила, за да съобщи, че отива на кино и ще се прибере вкъщи след осем часа.