Джон Фаулз - Колекционерът

— Освен да ме оставиш да отлетя.

Предпочитам да не говорим за това. Няма да ни доведе до никъде.

— Както и да е. Не бих могла да уважавам човек и особено мъж, който прави нещо, само за да ми се хареса. Предпочитам да го прави, защото смята, че е правилно. — През цялото време тя ме обработваше, на човек би му се сторило, че разговаряме за съвсем невинни неща, и изведнъж се нахвърляше срещу мен. Аз мълчах.

— Колко време ще ме държиш тук?

Не знам, казах. Зависи.

— От какво.

Не отговорих нищо. Не можех.

— От това, дали ще се влюбя в теб ли?

Приличаше на натякване.

— Защото ако е така, ще стоя тук, докато умра.

Не отвърнах нищо на това.

— Махай се — каза тя. — Махай се и помисли какво ти казах!

На следващата сутрин направи първия опит да избяга. Не може да се каже, че ме завари неподготвен, но ми даде добър урок. Изяде закуската си и ми каза, че леглото й се е разклатило, задния крак, в ъгъла. Мисля, че може да падне, каза тя, един винт се е разхлабил. Като истински глупак отидох да й помогна да вдигне дюшека и тя неочаквано ме блъсна, точно като не бях стъпил здраво и хукна покрай мен. Като стрела излетя до стъпалата и нагоре по тях. Бях предвидил нещо такова и затова бях поставил куката, която задържаше вратата отворена. Под нея имаше и дървен клин, който тя се помъчи да изрита, но аз станах и се втурнах да я гоня. Тя хукна нататък и викаше „Помощ!“, „Помощ!“, нагоре към външната врата, която, разбира се, беше заключена. Започна да я дърпа, да блъска по нея и да пищи, но тогава я хванах. Не исках да го правя, но трябваше да реагирам някак. С една ръка я хванах през кръста, а с другата запуших устата й, и така я завлякох отново долу. Тя риташе и се противеше, но разбира се, беше твърде дребна, а аз може и да не съм господин Атлас, но не съм и хърбав. Най-накрая, тя се отпусна и аз я освободих. За миг остана неподвижна, после неочаквано се хвърли напред и ме удари по лицето. Не че ме заболя наистина, но изненадата беше отвратителна, защото го направи, когато най-малко очаквах и след като се бях държал съвсем в рамките на приемливото, в положение, при което други можеха да излязат от кожата си. След това тя влезе в стаята и тресна вратата след себе си. Искаше ми се да вляза след нея и да й дам да разбере, но знаех, че е ядосана. В погледа й имаше истинска омраза. Така че само затворих вратата и завъртях етажерката на мястото й.

След това не искаше да говори. По време на обеда, когато я заговорих и казах, че съм готов да забравя станалото, тя не обели дума. Просто ме изгледа, с огромно презрение. Същото се повтори и вечерта. Когато дойдох да разчистя, тя само ми подаде подноса и се обърна настрани. Ясно ми показа, че не иска да остана. Помислих си, че скоро ще й мине, но на следващия ден беше още по-лошо. Не само че не говореше, но не искаше и да яде.

Моля те, не прави това, няма смисъл.

Но тя не искаше да каже и дума, дори не ме погледна.

На следващия ден беше същото. Не се хранеше, не говореше. Очаквах да започне да носи някои от дрехите, които бях купил, но продължаваше да е с бялата блуза и зелената си вълнена рокля. Започнах не на шега да се тревожа, не знаех колко време хората могат да издържат без храна, изглеждаше ми пребледняла и отслабнала. През цялото време седеше на леглото до стената, с гръб към мен и имаше толкова нещастен вид, че не знаех какво да направя. На следващата сутрин за закуска й занесох малко кафе, овесени ядки, препечени филийки и конфитюр. Оставих ги известно време, за да усети миризмата им. Тогава й казах, не очаквам от теб да ме разбереш изцяло, не очаквам от теб да ме обичаш, така както другите хора, просто искам да се опиташ да ме разбереш доколкото можеш, и да ме харесаш поне малко, ако можеш.

Тя не помръдна.

Казах й, ще сключим споразумение. Ще ти кажа кога ще те пусна да си отидеш, но само ако изпълниш някои условия.

Не знам защо го казах. Наистина знаех, че никога няма да мога да я пусна. Но не беше и съвсем брадата лъжа. Често си мислех, че бих могъл да я освободя, когато се споразумеем, обещанието си е обещание и така нататък. Друг път бях убеден, че не мога да я оставя да постъпи така.

Тогава се обърна и се втренчи в мен. Това беше първият признак на живот, който показваше от три дни.

Казах й, условията са да се храниш, да разговаряш с мен, както в началото и да не се опитваш да избягаш по този начин.

— Никога няма да се съглася на последното.

А какво ще кажеш за първите две, попитах я аз. (Помислих си, че дори и да обещае да не се опитва да бяга, все едно ще трябва да взема предохранителни мерки, така че това условие беше безпредметно.)