Джон Фаулз - Колекционерът

Ако си отидеш, казах, аз ще се самоубия.

— Трябва да отидеш на лекар.

Аз просто издадох някакъв звук.

— Бих искала да ти помогна.

Мислиш, че съм луд, защото направих това? Не съм луд. Просто… просто нямам никой друг. Никога не съм искал да познавам никого, освен теб.

— Това е най-лошата болест — каза тя. Тогава се обърна към мен, беше точно докато я завързвах. После погледна надолу. — Жал ми е за теб.

След това се промени, каза: — Какво да правя с прането? Изпрах си някои неща, мога ли да ги простра? Или има обществена пералня?

Казах й, че ще ги изсуша в кухнята. Не можеш да изпращаш нищо в обществената пералня.

— Сега какво?

И се огледа. У нея понякога имаше нещо палаво, сякаш си търсеше белята, по приятен начин. Сякаш за да те дразни.

— Няма ли да ми покажеш къщата си?

Беше се усмихнала истински — първата истинска усмивка, която виждах на лицето й. Не можех да не й се усмихна и аз.

Стана късно, казах.

— Колко е стара? — Говореше сякаш не ме чува.

Над вратата има плоча и там пише 1621-ва година.

— Това килимче е с неподходящ цвят. Трябва да сложиш рогозки или нещо такова. И тези картини — ужасно!

Отиде до края на площадката, за да ги види по-добре. Хитро.

Струват достатъчно пари, казах.

— Не са само парите.

Не мога да опиша колко странно се чувствах — тя застанала там и прави типично женски забележки.

— Може ли да погледна стаите?

Не бях на себе си, не можех да устоя на удоволствието, така че застанах до нея и й ги показах — една подготвена за леля Ани, една за Мейбъл, ако някога дойдат, и моята. Миранда огледа много внимателно и трите. Разбира се, пердетата бяха дръпнати и аз стоях близо до нея, за да не би да предприеме нещо глупаво.

Наех една фирма да ги обзаведе, обясних аз, когато застанахме пред вратата на моята.

— Ти си много подреден.

Видя няколкото стари картини с пеперуди, които бях купил от един антиквар. Аз ги избрах, казах й.

— Те са единственото прилично нещо тук.

Е, ето това беше, тя ми правеше комплименти, а на мен ми беше приятно да слушам.

След това добави:

— Колко е тихо тук! Ослушвах се да чуя коли. Сигурно е в северен Есекс. — Знаех, че ме изпробва. Наблюдавах я.

Позна! Казах, като се престорих на изненадан.

Неочаквано тя каза:

— Странно, би трябвало да треперя от страх. Но с теб се чувствам в безопасност.

Никога няма да ти направя нищо лошо. Освен ако не ме принудиш. Неочаквано, както винаги се бях надявал, започнахме да се опознаваме, тя започваше да ме вижда такъв, какъвто съм наистина.

Тя каза:

— Въздухът беше чудесен. Не можеш да си представиш. Дори този тук. Той е свободен. Той е всичко, което аз не съм.

И тя тръгна, така че трябваше да я последвам надолу по стълбите. Най-долу, в антрето, попита: — Може ли да погледна тук? — Ще се хване и за сламка, помислих си, но при всички случаи кепенците бяха спуснати, също и пердетата. Тя влезе в салона и се огледа, после го обиколи и разгледа всичко с ръце зад гърба, беше наистина комично.

— Това е една чудесна, чудесна стая. Гадно е да я напълниш с такива боклуци. Такава помия! — Тя дори ритна един от столовете. Предполагам, че ми е проличало какво чувствам (бях обиден), защото каза: — Но би трябвало да видиш, че не е каквото трябва! Тези ужасни, натруфени стенни лампи и… — тя изведнъж ги видя. — Само не порцеланови диви патици! — Погледна ме с истински гняв, после отново се обърна към патиците.

— Болят ме ръцете. Не можеш ли поне да ми ги завържеш отпред?

Не исках да развалям мига, както казват, не виждах никакъв проблем и след като развързах ръцете й (бях подготвен да очаквам неприятности) тя се обърна и ги подаде отпред, за да ги завържа отново, което и направих. След това ме ужаси. Отиде до камината, където висяха дивите патици, бяха три, по тридесет шилинга всяка, и преди да успея да си отворя устата, ги откачи от куките им и ги строши на пода отпред. На парчета.

Много ти благодаря, казах саркастично.

— Къщите, стари като тази, имат душа. И нямаш право да слагаш такава свинщина в такава хубава стая, в която са живели толкова много хора. Не го ли чувстваш?

Нямам никакъв опит в обзавеждането, казах аз.

Тя просто ме изгледа особено и минавайки покрай мен влезе в стаята отсреща, наричах я трапезария, макар че онези от фирмата за мебелиране я наричаха „стая с двойно предназначение“. Наполовина беше оборудвана, за да работя в нея. Там бяха трите ми стъклени шкафа, които тя забеляза веднага.