Джон Фаулз - Колекционерът

— Няма ли да ми покажеш другите си жертви?

Разбира се, нищо по-добро от това не можех да желая. Извадих едно или две от най-хубавите чекмеджета — пеперуди от едно и също семейство, нищо сериозно, само за гледане, наистина.

— Купил ли си ги?

Разбира се че не, казах. Всичките са уловени или развъдени, подготвени и аранжирани от мен. Всичките.

— Красиво са направени.

Показах й едно чекмедже с „Чокхил“ и „Син адонис“, имам една чудесна „Адонис“, разновидност ceroneus и някои „Чокхил“, разновидност tithonus и й ги посочих. Моят ceroneus е по-добър от този в природонаучния музей. Гордеех се, че мога и аз да й кажа нещо. Никога не беше чувала за мутанти.

— Красиви са. Но са тъжни.

Всичко е тъжно, ако ти го направиш такова, казах аз.

— Но не аз, а ти ги нравиш тъжни! — тя ме гледаше над отвореното чекмедже. — Колко пеперуди си убил?

Можеш да преброиш.

— Не, не мога. Мисля си за всички пеперуди, които можеха да се родят от тези, ако ги беше оставил живи. Мисля си за цялата жива красота, която си унищожил.

Не можеш да кажеш със сигурност.

— Дори не можеш да споделиш тази красота! Кой гледа тези пеперуди? Ти си като скъперник, събираш красота в чекмеджета!

Бях наистина много разочарован, мислех, че думите й са много глупави. С какво няколко екземпляра ще се отразят на целия вид?

— Мразя учените — каза тя. — Мразя хората, които колекционират неща и ги класифицират и им дават имена и после ги забравят. В изкуството непрекъснато правят това. Решават, че даден художник е импресионист, или кубист, или каквото и да било, после го слагат в някое чекмедже и забравят, че е жив човек, индивидуален творец. Но виждам, че са подредени красиво.

Отново се опитваше да бъде мила.

След това й казах, аз се занимавам и с фотография.

Имах няколко снимки на гората зад къщата, няколко на морски вълни, които заливат вълнолома в Сийфорд, наистина хубави. Сам съм ги увеличавал. Сложих ги на масата, така че да може да ги разгледа.

Погледна ги, но не каза нищо.

Не са кой знае какво, казах аз. Не се занимавам с това от много време.

— Те са мъртви — изгледа ме по особен начин, странично. — Не специално тези. Всички снимки. Когато нарисуваш нещо, то е живо, когато го фотографираш, то умира.

Като грамофонна плоча.

— Да. Сухи и мъртви. — Е, дощя ми се да споря, но тя продължи: — Тези са добри. Добри снимки, доколкото снимките могат да са добри.

След малко казах, искам да направя снимки и на теб.

— Защо?

Ти си фотогенична.

Погледна надолу, после отново към мен и каза:

— Добре. Щом искаш. Утре.

Това наистина ме развълнува. Нещата наистина се бяха променили.

Горе-долу по това време реших, че е време да слизаме долу. Тя не се възпротиви, само вдигна рамене, остави ме да завържа устата й и всичко мина добре, както преди.

Когато слязохме в мазето, поиска чай (беше ме накарала да купя някакъв специален порцеланов сервиз). Свалих превръзката от устата й, тя дойде във външното помещение (ръцете й още бяха завързани) и видя къде готвя храната й, и всичко останало. Не говорехме, беше приятно. Чайникът кипеше и тя беше там. Естествено не я изпусках из поглед. Когато чаят беше готов, аз попитах, да сервирам ли?

— Това е ужасен израз!

Какво му е ужасното?

— Като тези порцеланови патици е. Просташки е, остарял, мъртъв, той е… всичко блудкаво, което някога е съществувало. Знаеш ли това?

Тогава по-добре ти да сервираш, казах аз.

Тогава, беше странно, тя се усмихна сякаш се канеше да се разсмее, после се овладя и влезе в стаята си, а аз я последвах с подноса. Сипа чая, но нещо я беше ядосало, личеше си. Не ме гледаше.

Не исках да те обиждам, казах аз.

— Изведнъж се сетих за нашите. Тази вечер те няма да се смеят над чаша чай.

Четири седмици, казах й.

— Не ми припомняй това!

Беше точно като жена. Непредсказуема. Усмихната в един момент, пълна със злоба в следващия.

Тя каза: — Ти си противен. И ме караш и аз да се чувствам противно.

Няма да е за дълго.

След това тя каза нещо, което никога не бях чувал да казва жена. Наистина ме ужаси.

Обясних й, че не обичам такива думи. Отвращават ме.

После тя го повтори, по-скоро, изпищя го в очите ми.

Понякога наистина не разбирах настроенията й.

На следващата сутрин всичко беше наред, макар че тя не се извини. Също така, двете вази от стаята й бяха счупени на стъпалата, когато влязох. Както винаги, беше станала и ме чакаше, когато занесох закуската й.

Е, първото нещо, което ме попита беше дали ще я оставя да види дневната светлина. Казах й, че вали.