Джон Фаулз - Колекционерът

— В къщи никога не можеха да ми гостуват приятели за по-дълго време.

Съжалявам, казах. Тя ме изгледа остро, но аз не бях саркастичен. Казах й за баща ми, който пиеше, и за майка ми.

— Баща ми е слаб човек, въпреки това го обичам много. Знаеш ли какво ми каза един ден? Каза ми: „Не знам как двама толкова лоши родители са успели да създадат две толкова добри дъщери.“ Всъщност той имаше предвид сестра ми. Тя е умната всъщност.

Ти си умната, ти спечели тази стипендия.

— Аз съм добра рисувачка — каза тя. — Един ден може да стана добър художник, но никога няма да стана голям художник. Поне така си мисля.

Нищо не се знае, казах аз.

— Не съм достатъчно егоцентрична. Аз съм жена, трябва да се облегна на нещо. — Не знам защо, но тя изведнъж смени темата и попита: — Ти педи ли си?

Разбира се, че не, отговорих. Изчервих се, разбира се.

— Няма нищо срамно. Много добри иначе мъже, са. — След това каза: — Ти искаш да се облегнеш на мен. Чувствам го. Предполагам, че е заради майка ти. Ти търсиш майка си.

Не вярвам в тези неща, казах й.

— Двамата никога няма да бъдем добра двойка. И двамата трябва да се облягаме на някого.

Можеш да се облегнеш на мен финансово, казах аз.

— А ти на мен за всичко останало? Боже, опази.

Тогава тя каза „Ето“ и ми подаде рисунката. Беше наистина добра, порази ме, искам да кажа приликата. На нея изглеждах по-достоен, по-добре, отколкото съм всъщност.

Ще ми я продадеш ли, попитах аз?

— Не бях мислила за това, но ще ти я продам. Двеста лири?

Добре, казах й аз.

Тя отново ме изгледа остро.

— Готов си да ми дадеш двеста лири за това?

Да, казах, защото го нарисува ти.

— Дай ми го. — Аз й подадох рисунката и преди да успея да направя каквото и да било, започна да я къса на две.

Моля те, недей, казах аз. Тя спря, но вече я беше скъсала до половината.

— Но тази рисунка е лоша! Лоша, лоша, лоша! — После изведнъж я запокити срещу мен. — Ето ти я. Сложи я в чекмеджето при пеперудите.

Следващия път й купих от Люис още плочи, всичко, което имаше от Моцарт, защото изглежда го харесваше.

Един друг път рисуваше фруктиера с плодове. Направи около десет картини, след това ги окачи по паравана и ме попита коя най-много ми харесва. Казах, че всичките са хубави, но тя настоя и аз посочих една от тях.

— Тази е най-лошата — каза тя. — Това е рисунка на хитроумен дребен студент по живопис. Но една наистина е хубава. Знам, че е хубава. Струва сто пъти повече от всички останали взети заедно. Ако познаеш коя е, от три пъти, когато си отида, ще можеш да я задържиш без пари. Ако си отида. Ако не познаеш, ще трябва да ми дадеш за нея десет лири.

Е, без да обръщам внимание на намеците и, аз направих три опита. Нито веднъж не познах. Тази, която беше толкова хубава, според нея, на мен ми приличаше на незавършена, не личеше какви са плодовете и всичко й беше накриво.

— Тук съм на прага да кажа нещо за плодовете. Не го казвам в действителност, но човек остава с впечатлението, че бих могла. Чувстваш ли това?

Отвърнах й, че не.

Тя отиде и взе един албум с картини на Сезан.

— Ето — каза тя и посочи една цветна репродукция — чиния с ябълки. — Той не само казва всичко за тези ябълки, но и всичко за ябълките въобще, за формата, за цветовете.

Приемам думите ти за верни, рекох аз. Всичките ти рисунки са добри. Тя само ме погледна.

— Фердинанд — каза после тя. — Трябвало е да те нарекат Калибан 4 4 Герой от „Бурята“ на У. Шекспир. Уродливият роб на магьосника Просперо, син на зла магьосница, сам притежаващ непочтен и вероломен нрав. — Бел.пр. .

Веднъж, два или три дни след първата й баня, тя стана много неспокойна. Премина назад-напред през външната изба след вечеря, седна на леглото, стана отново. Аз разглеждах рисунките, които беше направила този следобед. Бяха копия на картини от албумите, много добри, мислех си, много си приличат.

Внезапно тя попита: — Не можем ли да излезем да се поразходим? Под гаранция?

Но навън е мокро, възразих й аз. И студено. Беше втората седмица на октомври.

— Ще полудея тук! Не може ли просто да се поразходим из двора?

Тя дойде до мен, много близо, нещо, което обикновено избягваше и ми протегна китките си. Косата й беше много дълга, прибрана нагоре с тъмносиня панделка, едно от нещата, които ми беше поръчала да й купя. Винаги е била красива. Никога не съм виждал по-красива коса. Често, нещо ме подтикваше да я докосна. Просто да я погаля, да я почувствам. Можех да го правя, докато завързах устата й.