Джон Фаулз - Колекционерът

Винаги толкова чиста. Никога не миришеше на нищо друго освен на приятна свежест, за разлика от някои други жени, които бих могъл да спомена. Мразеше мръсотията колкото и аз, макар че ми се смееше за това. Веднъж ми каза, че да искаш всичко да е толкова чисто, е признак на лудост. Ако е така, би трябвало и двамата да сме луди.

Разбира се, не всичко вървеше по мед и масло, на няколко пъти се опита да избяга, много ловко. За щастие, аз бях нащрек.

Един ден едва не ме изигра. Беше страшно хитро, когато влязох при нея, я заварих болна и наистина изглеждаше зле. Не спирах да я питам какво й е, но тя не отговаряше, лежеше там, сякаш нещо много я болеше.

— Сигурно е апандисит — каза най-накрая.

Откъде знаеш? Попитах.

— През нощта си мислех, че ще умра — каза тя. Говореше, сякаш й костваше огромни усилия.

Казах, че може да е нещо друго.

Но тя само обърна лице към стената и каза: „О, Боже!“

Е, когато превъзмогнах първоначалното стъписване, си помислих, че това може да е поредната й игра.

После се сви, сякаш получи спазъм, седна в леглото и ми каза, че е готова да ми обещае каквото поискам, но че трябва да я прегледа лекар. Или да отиде в болница, така каза.

За мен това означава край, ти ще им кажеш всичко.

— Няма! Обещавам, обещавам! — извика тя. Наистина убедително. Имаше актьорска дарба.

Ще ти направя малко чай, казах й. Трябваше ми време, за да обмисля нещата. Но тя отново се присви.

Пода беше целия в повръщано. Спомних си, как леля Ани ми казваше, че от апандисит се умира, как само преди една година съседското момче се разболяло и техните чакали прекалено дълго — леля Ани знаела през цялото време и било цяло чудо, че момчето не умряло. Така че трябваше да направя нещо.

Казах й, по-нататък има къща, в която има телефон. Ще изтичам до там.

— Заведи ме в болница! — каза тя. — Така ще е по-безопасно за теб.

Какво значение има, казах, сякаш наистина бях отчаян. Това е краят. Това означава сбогом, казах. До съда. Аз също имах актьорски заложби.

После хукнах навън, като че ли бях много разтревожен. Оставих вратата отворена, също и външната врата, и застанах да чакам отстрани.

И тя се появи само след минута. Не по-болна от мен самия. Нямахме никакви неприятности, просто ме погледна и се върна обратно. Аз изглеждах ядосан, само за да я уплаша.

Настроенията й се меняха толкова бързо, че много често не можех да ги следвам. Харесваше й да се препъвам след нея (както каза един ден — бедният Калибан, вечно се препъва след Миранда), понякога ме наричаше Калибан, понякога Фердинанд. Понякога се държеше отвратително, беше язвителна. Подиграваше ми се, имитираше ме и ме докарваше до отчаяние с въпроси, на които не можех да отговоря. Друг път изглежда ми съчувстваше, чувствах, че ме разбира както никой друг, освен чичо Дик, и можех да изтърпя всичко.

Помня много дребни неща.

Един ден ми обясняваше тайните на някакви картини — тайните, това бяха нещата, които не можеш да видиш, ако не се замислиш, тайните на пропорцията и хармонията, така ги наричаше. Седяхме, книгата беше отворена между нас и тя говореше за картините. Бяхме на леглото (накара ме да й занеса покривка и възглавнички за през деня), близо, но без да се докосваме. Много внимавах за това след събитията в градината. Но една вечер ми каза, не бъди толкова дървен, ако ръкавът ми те докосне, няма да умреш.

Добре, казах аз, но не помръднах.

Помръдна тя и ръцете ни се докоснаха, раменете ни. Не спря да говори за картините, които гледахме, стори ми се, че не мисли за докосването, но след няколко страници изведнъж ме погледна.

— Ти не слушаш.

Слушам, отговорих й.

— Не, не слушаш. Мислиш си за това, че ме докосваш. Вдървен си. Отпусни се.

Нямаше полза, беше ме накарала да се стегна целия. Тя стана. Беше със синята тясна пола, която й бях купил, черен пуловер и бяла блуза, цветовете наистина й отиваха. Застана пред мен и след малко каза:

— О, Боже!

После отиде и удари с юмрук стената. Понякога го правеше.

— Имам един приятел, който ме целува всеки път, когато ме види и това не означава нищо. Неговите целувки не значат нищо. Той целува всички. Той е твоята противоположност. Ти нямаш никакъв контакт с никого, а той има контакт с всички. И двамата сте еднакво болни.

Аз се усмихвах. Често се усмихвах, когато ме нападаше, нещо като самозащита.

— Престани с тази зловеща усмивка!

Нямам какво повече да направя. Ти винаги си права.

— Но аз не искам винаги да съм права. Кажи ми, че греша!