Джон Фаулз - Колекционерът

Опитала си се да избягаш, казах аз.

— О, млъкни! — извика тя. Започнах да се оглеждам за това, с което го е направила, изведнъж нещо прелетя покрай мен и издрънча на пода. Беше стар шестинчов пирон, който не знам как е попаднал у нея.

За последен път те оставям сама толкова дълго, казах й. Повече не мога да ти имам доверие.

Тя просто се обърна, не искаше да говори и аз страшно се уплаших да не започне отново гладната си стачка, така че не настоявах много. Тогава я оставих. По-късно й занесох вечерята. Тя мълчеше и аз си отидох.

На следващия ден отново всичко беше наред, освен че не говореше, каза само една дума за бягството, което едва не успя; след това никога повече не го спомена. Но видях, че на китката има драскотина и когато се опитваше да държи молив и да рисува, лицето й се изкривяваше.

Не пуснах писмото. Полицаите са страшно хитри за някои неща. Братът на един от колегите ми в общината работеше в Скотланд Ярд. Достатъчни са им няколко прашинки и могат да кажат откъде си и всичко останало.

Разбира се, когато тя ме попита аз почервенях; казах й, че е защото не ми се доверява и така нататък. Изглежда тя прие това обяснение. Може и да не беше съвсем добре по отношение на родителите й, но от думите й личеше, че те не заслужават много, а и не можеш да мислиш за всеки. Най-напред, най-важните неща, както казват.

Направих същото и за парите, които тя искаше от мен да изпратя на движението срещу водородната бомба. Написах чек и й го показах, но не го изпратих. Тя поиска доказателство (разписка), но й казах, че съм го изпратил анонимно. Направих го, за да се почувства по-добре (затова написах чека), но не виждам смисъл да хабя пари за нещо, в което не вярвам. Знам, че богатите понякога дават суми, но според мен го нравят, за да публикуват имената им или за да се измъкнат от данъчния чиновник.

При всяка нейна баня трябваше отново да завинтвам дъските на прозореца. Не исках да стоят там през цялото време. Всичко вървеше добре. Веднъж беше много късно (единадесет), така че махнах превръзката от устата й, когато влезе вътре. Нощта беше много ветровита, имаше истинска буря. Когато слязохме долу, тя пожела да поседи в дневната (скара ми се, че я наричам салон), разбира се със завързани ръце, изглежда нищо лошо не можеше да се случи, така че аз включих електрическата печка (тя ми каза, че имитацията на дърва е връх на падението и че трябва да паля истински огън, което започнах да правя по-късно).

Поседяхме там известно време, тя беше на килима и сушеше косата си, а аз разбира се, я гледах. Беше с някакви памучни панталони, които й бях купил и наистина изглеждаше привлекателна — изцяло в черно, освен един малък, червен шал. Целия ден преди да си измие косата, я носеше на две опашки. Едно от големите удоволствия за мен беше да гледам как е направена косата й всеки път. Пред печката, разбира се, тя беше разпусната и разстлана по гърба й, което харесвах най-много. След малко стана и се заразхожда из стаята, съвсем неспокойно. Не спираше да повтаря думата: „скука“. И пак, и пак. Звучеше смешно — при този ужасен вятър навън и всичко останало.

Изведнъж застана пред мен.

— Забавлявай ме. Направи нещо!

Добре, но какво? Попитах аз. Снимки?

Но тя не искаше повече снимки.

— Не знам. Пей, танцувай, каквото и да е.

Не мога да пея. Или да танцувам.

— Кажи ми всички смешни истории, които знаеш.

Не знам нито една, казах аз. Наистина беше така, не можех да се сетя нищо.

— Но трябва да знаеш! Мислех, че всички мъже знаят мръсни вицове.

Дори и да знаех, не бих ти казал.

— Защо?

Те са за мъжете.

— А за какво си мислиш, че си говорят жените? Бас хващам, че знам повече мръсни вицове от теб.

Няма да се изненадам, казах аз.

— О, ти си като живак. Човек не може да те пипне.

Тя се отдалечи, но изведнъж грабна една възглавничка от стола и я ритна срещу мен. Разбира се, аз се изненадах; станах, а тя направи същото с друга, после с още една, която не улучи и събори един меден чайник от страничната масичка.

Успокой се, казах аз.

— Хайде, о, костенурко! — извика тя (заприлича ми на литературен цитат). Както и да е, почти веднага тя грабна някаква кана от рафта над камината и я хвърли по мен, мисля, че извика „дръж“, но аз не я хванах и тя се разби в стената.

Успокой се, казах аз.

Но последва още една кана. През цялото време се смееше, нямаше нищо порочно, в истинския смисъл на думата, просто сякаш беше полудяла, като дете. Имаше една хубава чиния, с релефно селце на дъното, която висеше до прозореца, а тя я свали и я счупи. Не знам защо, тази чиния винаги ми е харесвала и не ми допадна особено, че я счупи, така че изкрещях, наистина силно, престани!