Джон Фаулз - Колекционерът

Реших този път да я оставя да се качи горе без да завързвам устата и ръцете й, щях да поема риска, но щях зорко да следя какво прави и да държа хлороформа под ръка, в случай, че се случи някаква неприятност. Например, ако някой почука на вратата, можех бързо да използвам марлята и да я оставя завързана в кухнята, за да отида да отворя.

Е, в седем бях с най-хубавия си костюм, риза и вратовръзката, която бях купил, и слязох долу да я видя. Валеше, което беше много хубаво. Накара ме да изчакам около десет минути и после излезе. Ако някой ме беше духнал, щях да падна. За миг ми се стори, че не е тя — беше толкова различна. Беше напарфюмирана с френския парфюм, който й бях дал и беше истински гримирана за първи път, откакто ми гостуваше; беше с роклята и наистина й отиваше, някакъв кремав цвят, много семпла, но елегантна, ръцете и врата й бяха голи. Въобще не беше момичешка рокля, правеше я да изглежда истинска жена. Косата й беше вдигната високо нагоре, много красиво. Стил „Ампир“, каза тя. Приличаше на някое от онези момичета, които се снимат по списанията — наистина бях изумен, колко хубава можеше да бъде, когато пожелае. Помня, че и очите й ми се сториха не като друг път — около тях беше нарисувала черни линии, така че изглеждаше изтънчено. Изтънчено, това точно е думата. Разбира се, накара ме да се чувствам тромав и непохватен. Изпитвах същото чувство както, когато гледам как се появява имаго и после трябва да го убия, искам да кажа, красотата те обърква, вече не знаеш какво искаш да направиш, какво трябва да направиш.

— Е? — завъртя се на пети, за да се покаже.

Много хубаво, рекох аз.

— Това ли е всичко? — Тя ме погледна изпод вежди. Наистина изглеждаше страхотно.

Красиво, казах. Въобще не знаех какво да говоря, исках да я гледам през цялото време, а не можех. Също така, чувствах се и уплашен.

Искам да кажа, стори ми се, че сега сме по-далече един от друг от когато и да било. И все повече се убеждавах, че не мога да я пусна да си отиде.

Е, попитах я, ще се качим ли горе?

— Без въжета, без запушена уста?

Вече няма за кога, казах й, край с тези работи.

— Мисля, че това, което правиш днес, и което ще направиш утре, ще са едни от най-хубавите неща, които някога са ти се случвали.

Едни от най-тъжните. Не можех да се въздържа и да не го кажа.

— Не, не е така. Това е начало на нов живот. Ти ставаш нов човек. — И тя протегна ръка, взе моята и ме поведе нагоре по стълбите.

Валеше като из ведро и тя само си пое дъх, преди да влезем в кухнята и после през трапезарията, в салона.

— Хубаво е — каза.

Ако не се лъжа, ти ми обясни, че тази дума не означава нищо, отговорих аз.

— Някои неща все пак са хубави. Мога ли да си налея чаша шери? — Аз налях и за двама ни. Е, стояхме там, тя ме разсмиваше, правеше се, че стаята е пълна с хора, тя им махаше и ги поздравяваше, разказваше ми за тях, а на тях — за моя нов живот. После пусна една плоча на грамофона, някаква мека музика и изглеждаше много красива. Беше толкова променена, очите й сякаш бяха оживели, а френският парфюм, който изпълваше стаята, шерито и топлината от камината, истински дърва този път, успях да забравя какво трябваше да направя по-късно. Дори казах някакви глупави шеги. Както й да е, тя се смя.

Наля втора чаша и отидохме в другата стая, където на стола бях оставил подаръка й. Видя го веднага.

— За мен?

Отвори и виж сама, отвърнах аз. Тя махна хартията и отдолу се показа тъмносинята кожена кутийка, натисна бутончето и не каза нищо повече. Просто гледаше втренчено камъните.

— Истински ли са? — Беше възхитена, наистина възхитена.

Разбира се. Това са малки камъни, но пък са от високо качество.

— Фантастични са! — каза тя. После протегна кутийката към мен. — Не мога да ги взема. Разбирам, мисля, че разбирам защо искаш да ми ги подариш и съм ти много благодарна, но… не мога да ги взема.

Искам да го направиш, настоях аз.

— Но… Фердинанд, ако един млад мъж даде на момиче подарък като този, това може да означава само едно нещо.

Какво, попитах аз.

— Другите хора си мислят гнусни неща.

Вземи огърлицата. Моля те.

— Ще я нося тази вечер. Все едно че е моя.

Твоя е, казах аз.

Тя заобиколи масата с кутийката в ръце и ми я подаде.

— Сложи ми я. Когато подаряваш бижу на някое момиче, трябва да му го сложиш сам.

Тя стоеше съвсем близо до мен и ме наблюдаваше, после се обърна, а аз взех огърлицата и я сложих около врата й. Доста се озорих докато я закопчая, ръцете ми трепереха, за първи път докосвах кожата й, освен ръката й. Миришеше толкова хубаво, бих могъл да стоя така цялата вечер. Сякаш бях в една от онези реклами, превърнала се в действителност. Накрая тя се обърна и ме погледна.