Джон Фаулз - Колекционерът

— Хубава ли е? — Аз кимнах, не можех да говоря. Исках да кажа нещо хубаво, някакъв комплимент.

— Искаш ли да те целуна по бузата?

Аз не казах, но тя сложи ръка на рамото ми, вдигна се леко на пръсти и ме целуна. Сигурно съм изглеждал разгорещен, бях толкова почервенял, че можех да пламна като факла, струва ми се.

Е, ядохме студено пиле и някои други неща; отворих шампанското и беше много приятно, изненадах се. Щеше ми се да бях купил още една бутилка, толкова лесно се пиеше, не опияняваше много. Въпреки всичко, смяхме се много, тя беше истински остроумна, когато отново започна да говори с хора, които не са всъщност в стаята и така нататък.

След вечеря направихме кафе заедно в кухнята (аз бях нащрек, разбира се), занесохме го в салона и тя пусна някаква джазова музика, която й бях купил. Дори седнахме заедно на канапето.

След това играхме шарада. Тя имитираше разни неща — срички от думи, а аз трябваше да отгатвам кои са те. Не бях много добър, нито в познаването, нито в имитирането. Спомням си, една от нейните думи беше „пеперуда“. Тя повтаряше и повтаряше, а аз все не можех да позная. Изредих „самолет“ и всичките птици, за които се сетих, а накрая тя се отпусна на стола и каза, че съм безнадежден. След това дойде танцуването. Опита се да ме научи „джайв“ и „самба“, но това означаваше да се докосвам до нея, толкова се обърках, че изобщо не успях да улуча ритъма. Трябва да си е помислила, че наистина бавно загрявам.

След това тя трябваше да излезе за малко. Това не ми хареса, но не можех да я заведа в избата. Трябваше да я пусна да се качи на горния етаж и застанах на стълбите, така че да виждам, ако се опита да направи някой маймунски номер със светлината (не бях сложил дъските, това беше пропуск). Прозорецът беше високо, знаех, че не може да се промуши през него без да чуя и си беше бая падане отвън. Както и да е, тя веднага излезе и ме видя на стълбите.

— Не можеш ли да ми имаш доверие? — Каза го малко остро.

Казах, мога, но не е това.

Върнахме се в салона.

— Тогава, какво е?

Ако избягаш сега, можеш да кажеш, че съм те отвлякъл. Ако обаче аз те заведа у вас, ще мога да кажа, че съм те освободил. Знам, че е глупаво, казах аз. Разбира се, налагаше се малко да се преструвам, ситуацията беше много трудна.

Е, тя ме погледна и после каза: — Хайде да поговорим. Ела и седни тук, до мен.

Отидох и седнах до нея.

— Какво ще правиш, когато ме няма?

Не мисля за това, рекох.

— Ще искаш ли да продължим да се виждаме?

Разбира се, че ще искам да се виждаме.

— Твърдо ли си решил да дойдеш да живееш в Лондон? Ще те направим истински съвременен човек. Човек, с който е интересно да се срещаш.

Ще се срамуваш от мен пред приятелите си.

Всичко беше толкова нереално. Знаех, че се преструва, както и аз. Заболя ме глава. Не вървеше на добре.

— Имам много приятели. Знаеш ли защо? Защото никога не се срамувам от тях. Всякакви хора. Ти далеч не си най-чудатия от тях. Има например един, който е много неморален. Но е чудесен художник, затова му прощаваме. И той не се срамува. Ти трябва да си същия. Не трябва да се срамуваш. Ще ти помогна. Лесно е, ако се опиташ.

Изглежда моментът беше дошъл. И без това, повече не можех да издържам.

Моля те, омъжи се за мен, казах. Пръстенът беше в джоба ми, готов.

Последва тишина.

Всичко, което имам е твое, казах аз.

— Бракът означава любов — каза тя.

Не искам нищо от теб. Не искам да правиш нищо, което не искаш да правиш. Можеш да живееш както пожелаеш, да учиш живопис и така нататък. Няма да искам нищо, нищо от теб, освен да бъдеш моя жена и да бъдеш в една къща с мен.

Тя седеше загледана в килима.

Можеш да имаш собствена спалня и да се заключваш всяка вечер, добавих аз.

— Но това е ужасно! Това е нечовешко! Никога няма да се разберем. Сърцата ни са различни.

Аз имам сърце, ако за това става дума, казах аз.

— За мен нещата са или красиви, или не. Не можеш ли да разбереш? Красиви или грозни. За мен много хубави неща са гадни и много гадни неща са красиви.

Това е игра на думи, отвърнах аз. Тя само се втренчи в мен, после се усмихна, стана и отиде до огъня, беше наистина красива.

Но самовглъбена. Надменна.

Предполагам, че си влюбена в Пиърс Броутън, казах аз. Исках да я стресна, тя наистина се изненада.

— Откъде знаеш за него?

Казах й, че е пишело във вестника. Казах, той и ти сте били неофициално сгодени, нали?

Веднага видях, че не са били. Тя просто се разсмя. Той е последният човек, за когото бих се омъжила. По-скоро ще се омъжа за теб.