Джон Фаулз - Колекционерът

Тогава защо не може да съм аз?

— Защото не мога да се омъжа за човек, на когото не принадлежа напълно. Умът ми трябва да е негов, сърцето ми трябва да е негово, тялото ми трябва да е негово. По същия начин трябва да чувствам, че и той ми принадлежи.

Аз ти принадлежа.

— Но това не е вярно! Да принадлежиш означава две неща. Първо, този, който дава и второ, този, който приема даденото. Ти не ми принадлежиш, защото не мога да те приема. И не мога да ти дам нищо в замяна.

Не искам много.

Знам, че не искаш. Само това, което трябва да дам при всички случаи. Искаш да съм при теб, да слушаш гласа ми, да гледаш как ходя. Но аз не съм само това. Имам и други неща за даване. И не мога да ги дам на теб, защото не те обичам.

Тогава, казах аз, всичко се променя, нали? Станах, главата ми пулсираше. Тя веднага разбра какво имах предвид, беше изписано на лицето й, но се правеше, че не разбира.

— Какво искаш да кажеш?

Знаеш какво искам да кажа, отговорих аз.

— Ще се омъжа за теб. Ще се омъжа за теб веднага щом поискаш.

Ха, ха, присмях се аз.

— Нали това искаше да чуеш?

Предполагам, мислиш си, не съм наясно, че може да стане и без свидетели и всичко останало, казах аз.

— Е?

Не ти вярвам колкото просено зърно.

Начинът, по който ме гледаше, наистина беше отвратителен. Сякаш не бях човек. Не подигравателно. Просто, сякаш бях нещо от космоса. Едва ли не любопитно.

Мислиш, че не виждам всичките тези сапунени мехури, казах аз.

Тя каза само: — Фердинанд. — Сякаш ми се молеше. Още един от триковете й.

Остави това „Фердинанд“.

— Ти ми обеща. Не можеш да нарушиш обещанието си.

Мога да правя каквото си поискам, отрязах я аз.

— Но аз не знам какво искаш от мен! Как мога да докажа, че съм ти приятел, след като не ми даваш никаква възможност да го направя?

Млъкни.

Тогава тя започна, знаех, че и това ще дойде, бях готов за нещо такова, но не бях готов да чуя мотор на кола отпред. Точно когато се изравни с къщата, тя протегна крак, сякаш за да го сгрее на огъня, но неочаквано изрита един горящ пън навън, върху килима, в същия миг изпищя и се втурна към прозореца и когато видя, че е затворен с катинар, към вратата. Но преди това аз я хванах. Не взех хлороформа, който беше в едно чекмедже, важна беше бързината. Тя се обърна и започна да ме удря и дере с нокти, без да спира да пищи, но не бях в настроение да се държа внимателно, така че блъснах ръцете й надолу и й запуших устата. Тя се задърпа, ухапа ме, започна да рита, но дотогава вече бях изпаднал в паника. Хванах я през раменете и я завлякох до чекмеджето с хлороформа. Тя видя какво има там, опита се да се извърти и да се измъкне, започна да мята главата си от едната до другата страна, но аз извадих марлята и й я набутах. През цялото време слушах, разбира се. И гледах пъна. Той тлееше ужасно и стаята беше пълна с дим.

Е, веднага щом тя се упои както трябва, аз я пуснах и отидох да загася огъня. Излях отгоре му водата от една ваза. Налагаше се да действам бързо и реших да я сваля в избата докато имам време, което и направих, сложих я на леглото и веднага пак се качих горе, за да се уверя, че огънят наистина е загаснал и наоколо няма никой.

Отворих предната врата, по един много естествен начин, нямаше никой, така че всичко беше окей.

След това пак слязох при нея.

Беше все още в безсъзнание, върху леглото. Беше истинска гледка, роклята напълно изхлузена от едното й рамо, виждах горния край на чорапа й. Не знам какво стана, това ме възбуди, дойдоха ми идеи, като я гледах да лежи така. Чувствах, че съм показал кой е господар. Не знам какво точно ми напомни за него, но си спомних един американски филм, който някога бях гледал (или може би беше списание?), за човек, който заведе вкъщи едно пияно момиче, съблече го и го сложи на леглото, нищо гадно, той направи само това и на сутринта тя се събуди с неговата пижама.

Така че, аз направих същото. Свалих роклята и чорапите й, но оставих някои неща, само сутиена и другото, за да не стигам до крайности. Беше като снимка, както лежеше там, както казваше леля Ани „само с презрамки по себе си“. (Тя казваше, че затова все повече и повече жени хващат рак.) Миранда носеше бикини.

Това беше шансът, който бях очаквал. Взех стария фотоапарат и направих няколко снимки, щях да направя повече, но тя започна да се размърдва, така че трябваше да си взема нещата и бързо да изляза.

Започнах да проявявам филма и да копирам снимките веднага. Станаха много хубави. Не артистични, но интересни.