Джон Фаулз - Колекционерът

— И искам да се разходя в избата. — Тя протегна напред ръце и аз ги завързах. За първи път я докосвах от дни насам. Както обикновено, аз седнах на стълбите към външната врата, а тя започна да се разхожда напред-назад, по смешния си начин. Беше много ветровито, долу се чуваше. Само нейните стъпки и вятърът навън. Мълча доста време, не знам защо, но ми се струваше, че иска да говори.

— Радваш ли се на живота? — изведнъж ми излезе с това.

Не много, отговорих. Предпазливо.

Още четири или пет пъти мина нагоре-надолу. След това започна да си тананика.

Това е хубава мелодия, рекох аз.

— Харесва ли ти?

Да, казах.

— Тогава на мен вече не ми харесва.

Още два или три пъти мина нагоре-надолу.

— Говори ми.

За какво?

— За пеперуди.

Какво за пеперудите?

Защо ги колекционираш. Къде ги намираш. Хайде. Просто ми говори.

Наистина изглеждаше странно, но аз заговорих и всеки път, когато спирах, тя ме подканяше, продължавай, не спирай. Може би бях говорил половин час, когато тя престана да се разхожда и каза, стига толкова.

Влезе отново вътре, аз свалих въжето, и седна на леглото с гръб към мен. Попитах я дали иска чай, а тя не отговори, изведнъж разбрах, че плаче. Наистина ми ставаше нещо, когато плачеше, не можех да понасям да я гледам толкова нещастна. Приближих се до нея и попитах, кажи ми какво искаш, ще ти купя всичко, което пожелаеш. Тя се обърна към мен, наистина плачеше, но очите й хвърляха огън, приближи се и се разкрещя, махай се, махай се, махай се. Беше ужасно. Наистина имаше вид на полудяла.

На следващия ден беше много спокойна. И дума не каза. Аз сложих дъските и подготвих всичко, а тя недвусмислено ми показа, че е готова, когато свърши с разходката си (този път без да говори). Така че завързах ръцете и устата й, заведох я горе, тя се изкъпа, после излезе и протегна ръце, за да я завържа пак и да й сложа превръзката на устата. Винаги излизах от кухнята първи и винаги я държах за ръката, за всеки случай, но там имаше едно стъпало, веднъж аз сам се спънах и паднах, може би това после стана, защото когато падна, ми се стори съвсем естествено и съвсем естествено четките, шампоаните и нещата, които носеше в кърпата си (ръцете й бяха вързани отпред, така че винаги държеше нещата си до гърдите) се разпиляха с шум по пода. Тя се изправи, самата невинност, после се наведе и започна да разтрива коленете си, а аз като истински глупак започнах да събирам нещата й. Разбира се, с една ръка я държах за пеньоара, но отклоних поглед от нея и това се оказа фатално.

След това усетих единствено, че ми е нанесен ужасен удар, отстрани, до главата. За щастие той не попадна право върху главата ми — рамото, или по-скоро яката на сакото ми поеха основно неговата сила. Все едно, паднах настрани, не на последно място, и за да се предпазя от нова атака. Бях загубил равновесие и не можех да достигна ръцете й, макар че още я стисках за пеньоара. Видях, че държи нещо и изведнъж осъзнах, че това е старата брадвичка, която тази сутрин бях използвал в градината, където от едно ябълково дърво, от по-старите, предната вечер вятърът беше отчупил клон. Като светкавица ми мина мисълта, че най-накрая съм допуснал грешка. Само една грешка и можеш да загубиш всичко.

В този момент бях в ръцете й, цяло чудо е, че не ме уби. Удари ме още веднъж и усетих ужасен срязващ удар по слепоочието, главата ми зазвъня и кръвта ми бликна веднага. Не знам как го направих, инстинктивно предполагам, но ритнах встрани и се завъртях, а тя падна почти върху мен, чух как брадвичката иззвъня върху цимента.

Аз я взех и я хвърлих в тревата, после хванах ръцете й, преди да успее да скъса превръзката на устата си, такава беше играта й. После се сборичкахме пак, само няколко секунди този път, и тя изглежда разбра, че няма полза, че е имала своя шанс и го е проиграла, внезапно престана да се съпротивлява, аз отворих вратата и я вкарах в избата. Болеше ме, чувствах се много лошо, кръвта течеше по лицето ми. Блъснах я в стаята й, а тя ме изгледа много странно, преди да тресна вратата и сложа резетата. Оставих я с вързани ръце и уста. Да й е за урок, помислих си.

Качих се горе и измих раната, стори ми се, че ще припадна, когато се видях в огледалото, навсякъде имаше кръв. Все пак имах голям късмет — брадвата не беше много остра и е отскочила от главата ми. Раната изглеждаше ужасно, но не беше много дълбока. Седях дълго време с притисната до нея марля. Никога не бях мислил, че мога да понасям кръв така, наистина се изненадах от себе си онази вечер.