Джон Фаулз - Колекционерът

Тази нощ изобщо не спах, в такова състояние бях. Дори на няколко пъти си помислих да сляза долу, да й пъхна пак марлята и да направя още снимки, до там бях стигнал. Всъщност аз не съм от онези и бях така само тази нощ, заради това, което се беше случило и заради напрежението, на което бях подложен. Също и шампанското имаше лош ефект върху мене. И всичко, което тя наговори. Както казват, това беше струпване на обстоятелства.

Въпреки всичко, което се случи, нещата вече никога не бяха същите. Някак си, то доказа, че никога не можем да бъдем заедно, тя никога нямаше да може да ме разбере, предполагам, тя би казала, че и аз никога няма да мога да я разбера. Или не бих искал, все едно.

За това което направих, имам предвид събличането, когато по-късно размислих, видях, че не е толкова лошо в края на краищата; малко хора биха се контролирали в такова положение, само да направят снимки, това почти беше точка в моя полза.

Помислих какво да направя и реших, че е най-добре да напиша писмо. Ето какво написах:

Съжалявам за снощи, осмелявам се да мисля, че никога няма да можеш да ми простиш.

Бях ти казал, че никога не бих използвал сила срещу теб, освен ако не ме принудиш с постъпките си.

Моля те да разбереш, че направих само това, което беше необходимо. Свалих роклята ти, защото помислих, че може пак да ти стане лошо.

Проявих максимално възможното уважение при тези обстоятелства и моля да ми повярваш, че не съм стигнал до там, до където биха стигнали други в подобни.

Няма да кажа нищо повече. Освен, че трябва да те задържа още малко.

Искрено твой и така нататък.

Не сложих никакво обръщение. Не можах да реша как да я нарека — „Мила Миранда“ ми се стори много фамилиарно.

Е, слязох долу и й занесох закуската. Беше точно както си мислех. Тя седеше на стола и ме гледаше втренчено. Казах й „Добро утро“, тя не отговори. Попитах я нещо — искаш ли чипс или овесени ядки — тя само ме гледаше. Така че аз оставих закуската, с писмото в подноса, и излязох, а когато се върнах, нищо не беше докоснато, писмото не беше отворено, а тя още седеше там и ме гледаше втренчено. Знаех, че няма полза да говоря. Беше ми се разсърдила истински.

Тя продължи така седем дни. Доколкото знам, пи само малко вода. Поне веднъж на ден, когато носех храната, която тя не искаше да яде, се мъчех да я убеждавам. Занесох писмото втори път и този път тя го прочете, поне пликът беше скъсан, значи го е докосвала.

Опитах всичко. Говорих й внимателно, преструвах се, че съм ядосан, тъжен, молих я, но без полза. Повечето пъти просто седеше с гръб към мен, сякаш не ме чува. Донесох й специални неща — шоколад от континента, черен хайвер, най-добрата храна, която може да се купи с пари (в Люис), но тя не докосна нищо.

Започвах наистина да се тревожа. Тогава, една сутрин, когато влязох, тя беше права до леглото и с гръб към мен; веднага щом ме чу, обаче, се обърна и каза „добро утро“. Но със странен глас. Пълен със злоба.

Добро утро, отвърнах аз. Хубаво е отново да чуя гласа ти.

— Така ли? Няма да го бъде. Ще ти се доиска изобщо да не си го чувал.

Ще почакаме, за да видим дали си права, отговорих аз.

— Ще те убия. Разбрах, че напълно си в състояние да ме оставиш да умра от глад. Точно това би направил.

Искаш да кажеш, че не съм ти носил храна през цялото това време?

На това тя не можа да каже нищо, просто се нахвърли върху мен както по-рано.

— Вече не съм затворник! Вече съм затворник със смъртна присъда.

Както и да е, подканих я аз, изяж си закуската.

Е, от тогава нататък тя се хранеше нормално, но нещата не бяха както преди. Почти не говореше, а когато го правеше, беше винаги саркастична, язвителна, беше толкова зла, че не можеше да се стои при нея. Ако се забавех повече от минута в стаята й без да е наложително, тя ми просъскваше да се махам. Един ден скоро след това, й занесох чиния истински хубав печен фасул, а тя я взе и я запокити по мен. Искаше ми се хубавичко да я цапна зад ухото. По това време вече цялата работа ми беше дошла до гуша, струваше ми се, че няма никакъв смисъл, опитвах всичко, но тя продължаваше да ми напомня за онази вечер. Май бяхме стигнали до задънена улица.

Тогава, един ден поиска нещо от мен. Бях придобил навика да я напускам веднага след като й внеса вечерята, за да не може да ми крещи, но този път каза, чакай малко.

— Искам да се изкъпя.

Не е удобно тази вечер, казах аз. Не бях подготвен за такова нещо.

— Утре?

Не виждам защо не. Под гаранция.

— Ще ти дам гаранция. — Каза го с такъв ужасен глас. Знаех какво струват гаранциите й.