Джон Фаулз - Колекционерът

Разбира се, бях много ядосан за всичко това. Ако не чувствах слабост, не знам какво можех да направя. Това беше сламката, която счупва гърба на камилата, както е в поговорката, и в главата ми дойдоха някои идеи. Не знам какво не бих направил, ако тя беше продължила както досега. Но това вече е безпредметно.

На следващата сутрин слязох долу, главата още ме болеше и бях готов наистина да стана гаден, ако се наложи, но ако някой ме беше духнал тогава, щях да падна — първото нещо, което направи, беше да стане и да ме попита как е главата ми. По начина, по който ме попита разбрах, че се опитва да бъде различна. Мила.

Щастлив съм, че не съм мъртвец, отговорих аз.

Тя беше пребледняла, сериозна. Протегна ми ръцете си, беше махнала превръзката от устата, но беше спала с въжетата (още беше с пеньоара). Развързах я.

— Дай да погледна.

Аз се дръпнах назад, беше ме направила много нервен.

— Нищо нямам в ръцете си. Изми ли я?

Да.

— Дезинфекцира ли я?

Всичко е наред.

Е, тя отиде и взе шишенцето „Детол“, което имаше, изля малко върху памучен тампон и се върна.

Каква е играта сега, попитах аз.

— Искам да го намажа с това. Седни. Седни. — По начина, по който го каза, се виждаше, че не крои нищо лошо. Смешно, понякога и личеше, че не лъже.

Тя свали лейкопласта и марлята, много внимателно, усетих как трепна, когато видя раната, не беше много красива гледка, но тя я проми внимателно и отново сложи марлята.

Много благодаря, казах аз.

— Съжалявам, че направих… каквото направих. И искам да ти благодаря, че не отвърна със същото. Би имал пълно право на това.

Не е лесно, когато се държиш така.

— Не искам да говорим за нищо. Просто искам да ти кажа, че съжалявам.

Приемам извинението ти.

— Благодари ти.

Всичко беше много хладно, тя се обърна, за да закуси, а аз изчаках отвън. Когато почуках, за да видя дали мога да изчистя, тя беше облечена и леглото беше оправено както трябва. Попитах я дали иска още нещо, но тя не искаше. Каза ми да си купя някакво лекарство за раната и ми подаде подноса с призрачна усмивка. Не беше кой знае какво, но беше предвестник на голяма промяна. Почти си мислех, че си е струвало да ме удари. Наистина бях щастлив тази сутрин. Сякаш слънцето изгряваше отново.

След това, в продължение на два или три дни не бяхме нито така, нито иначе. Тя не говореше много, но изобщо не беше ядосана или язвителна. Тогава, един ден след закуска, ми каза да седна, както правех в началото, за да ме рисува. Правеше го само за да си намери претекст да говори.

— Искам да ми помогнеш — започна тя.

Продължавай нататък, отговорих.

— Имам една приятелка и в нея е влюбен млад мъж.

Продължавай, рекох й. Тя спря. За да види как реагирам, предполагам.

— Той толкова я обича, че я отвлече. Държи я в плен.

Какво съвпадение.

— Нали? Та така. Тя желае отново да е свободна, но не иска и да го нарани. Просто не знае какво да прави. Какъв съвет би й дал?

Да има търпение, казах аз.

— Какво трябва да се случи, преди мъжът да я освободи?

Всичко може да се случи.

— Добре. Да не си играем повече. Кажи ми какво да направя, за да съм отново свободна?

Не можех да отговоря, помислих си, че ако кажа „живей с мен завинаги“, само ще се върнем там, откъдето започнахме.

— Бракът няма да свърши работа. Ти ми нямаш доверие.

Все още не.

— Ако спя с теб?

Беше спряла да рисува. Не исках да отговоря.

— Е?

Не мислех, че си такава, казах аз.

— Просто се мъча да налучкам твоята цена. — Сякаш говореше за някаква нова пералня и разпитваше за преимуществата и недостатъците й.

Знаеш какво искам.

— Но точно това не искам аз!

Ти си знаеш.

— О, Боже! Слушай, отговори с да или с не. Искаш ли да спиш с мен?

Не, ако сме като сега.

— Как сме сега?

Мислех, че ти си умната.

Тя пое дълбоко въздух. — Смяташ, че непрекъснато търся начин да избягам? Че каквото и да направя, ще бъде само заради това? Така ли е?

Казах, да.

— Ако почувстваш, че го правя поради някаква друга причина, например защото те харесвам или просто за удоволствие, тогава ще искаш ли?

Това, за което говориш, мога да си го купя в Лондон по всяко време, отговорих аз.

Това й затвори устата за известно време. Продължи да рисува. След малко започна пак: — Ти не ме държиш тук, защото ме намираш сексуално привлекателна.

Намирам, че си много привлекателна, казах аз. Най-привлекателната.

— Ти си като китайска кутия 5 5 Няколко кутии, всяка от които се побира в следващата по големина, подобно на руските матрьошки. — Бел.пр. — рече тя. След това продължи да рисува мълчаливо. Аз се опитах да заговоря, но ми каза, че развалям позата.