Джон Фаулз - Колекционерът

Започна да говори, за тръгването си няколко дни преди края. Продължаваше да повтаря, че няма да каже на никого и разбира се, трябваше да й кажа, че й вярвам, но знаех, че дори и да е искрена, родителите й и полицията все някога ще измъкнат от нея всичко. И ми приказваше как ще останем приятели, как ще ми помага да избирам хубави картини, ще ме запознае с хора, как ще се грижи за мен. През тези дни беше много мила; разбира се, не че нямаше причини за това.

Най-накрая дойде фаталният ден (10-ти ноември — 11-ти беше денят на освобождаването й). Първото нещо, което каза, когато внесох кафето й, беше дали не може да отпразнуваме събитието вечерта.

Гости искаш ли да поканим, пошегувах се аз, макар че сърцето ми беше натежало, длъжен съм да добавя.

— Само ти и аз. Защото… Е, заедно го преживяхме, нали?

После каза: — И искам да е горе, в трапезарията.

Съгласих се на това, нямах друг избор.

Направи списък на нещата, които да купя от луксозната бакалница в Люис и ме попита, дали не бих купил шери и бутилка шампанско, на което отговорих, разбира се, ще купя. Никога не съм я виждал толкова възбудена. Предполагам, че и аз съм бил възбуден. Дори тогава. Каквото чувстваше тя, същото чувствах и аз.

За да я накарам да се разсмее, казах, и разбира се, с вечерно облекло. А тя отвърна: — О, как бих искала да имам хубава рокля. И ще ми трябва още топла вода, за да измия косата си.

Казах й, ще ти купя рокля. Само ми кажи както по-рано цвета и така нататък, ще видя какво има в Люис.

Смешно, толкова внимавах, а ето че пак почервенях. Тя ми се усмихна. Въпреки всичко.

— Знаех, че е Люис. На една от възглавниците има етикет. Искам черна рокля, не бисквитена или сива… не, чакай. — И тя отиде до кутията с бои и размеси цветове, както направи преди, когато искаше шал със специален цвят, при отиването ми до Лондон. — Този цвят, и трябва да е обикновена, до коляното, не дълга, такива ръкави (нарисува ги), или без ръкави, нещо такова, или такова. — Винаги ми харесваше, когато рисува. Беше толкова бърза, пърхаща, струваше ми се, че няма търпение да завърши това, каквото е започнала.

Естествено, мислите ми през този ден далеч не бяха щастливи. Аз обикновено не кроя планове. Не знам какво си мислех, че ще стане. Дори не знам, дали не ми мина през ума да спазя споразумението, макар че беше изтръгнато със сила от мен, а принудените обещания не са обещания, както казват.

Всъщност отидох до Брайтън и след дълго търсене, намерих тъкмо такава рокля в един малък магазин; веднага си личеше, че е качествена, дори първоначално не искаха да ми я продадат без да я донагласят да й бъде точно по мярка, нищо че беше нейният номер. Е, когато се връщах към караваната, минах покрай един друг магазин, бижутерски и изведнъж ми мина през ум, че би се зарадвала на някакъв подарък и още, че това би улеснило нещата, когато стигнем до най-важното. На парче черно кадифе беше поставена огърлица с диаманти и сапфири, с формата на сърце, спомням си — имам предвид, огърлицата беше нагласена под формата на сърце. Влязох вътре, тя струваше триста лири и едва не си излязох, но надделя щедростта в природата ми. В края на краищата, имах толкова пари. Жената зад щанда си я сложи и наистина изглеждаше хубава и скъпа. Камъните са малки, каза тя, но са много фино шлифовани, а и този викториански дизайн… Спомних си, как Миранда каза един ден, че много харесва викторианските неща, така че, това реши въпроса. Имаше проблеми с чека, разбира се. Отначало жената не искаше да го вземе, но я накарах да се обади в банката и след това много бързо запя друга песен. Ако я бях заговорил с глас като онези, „тра-ла-ла“, и й бях казал, че съм лорд Мърсоч, или нещо такова, бас хващам, че… но, не, сега нямам време за това.

Смешно е, как една идея води до друга. Докато купувах огърлицата, видях някакви пръстени и така се зароди плана да я помоля да се омъжи за мен, и ако каже „не“, това ще означава, че трябва да я задържа при мен. Ето това беше изход. Знаех, че не би казала „да“. Така че купих един пръстен. Беше съвсем хубав, но не много скъп. Колкото да й го покажа.

Когато се прибрах измих огърлицата (не можех и да си помисля, че е докосвала кожата на онази жена) и я скрих, така че да мога да я извадя, когато дойде моментът. След това подготвих всичко, както тя каза: имаше цветя, сложих бутилките на страничната масичка, подредих всичко като в гранд хотел, с нужните предпазни мерки, разбира се. Уговорката беше да сляза долу и да я взема в седем. Не трябваше да я виждам, след като донесох пакетите — също както преди сватба.