Джон Фаулз - Колекционерът

Тя се обърна леко настрани: — Искам за последно да видя тази къща. Не теб.

И ме смяташ за луд, казах аз. Мислиш ли, че един психопат ще се отнася към теб както се отнасям аз? Досега щеше да те е убил! Като този Кристи! Сигурно си мислиш, че те дебна с кухненски нож или нещо подобно. (Този ден наистина ми беше дошла до гуша.) Колко по-глупава още можеш да станеш? Добре. Смяташ, че не съм нормален щом те държа така тук. Може и да не съм. Но, казвам ти, такива неща щяха да стават непрекъснато, ако хората имаха пари и време да ги правят. Дори и сега се случва по-често, отколкото си представяш. Полицията знае, разбира се, но цифрите са такива, че не смеят да ги кажат.

Тя ме гледаше втренчено. Сякаш бяхме съвсем непознати хора. Сигурно съм изглеждал смешно, никога през живота си не бях говорил толкова много.

— Не гледай така — каза тя. — Боя се от нещо в теб, което дори не подозираш, че съществува.

Какво, попитах аз, все още ядосан.

— Не знам. То е стаено някъде в тази къща, в тази стая, в цялата ситуация, дебне, за да скочи. В известен смисъл, то е срещу двама ни.

Това са само приказки.

— Всички желаем да имаме неща, които не можем да имаме. Да си приличен човек, означава да приемеш този факт.

Всички получаваме това, което можем да вземем. И ако не сме имали много през по-голямата част от живота си, после, когато положението се промени, компенсираме колкото можем, казах аз. Разбира се, ти няма как да знаеш това.

После тя ми се усмихна, сякаш беше много по-възрастна от мен. — Имаш нужда от психиатрично лечение.

Единственото лечение, от което имам нужда, е да се отнасяш към мен, като с приятел.

— Но аз го правя, не виждаш ли? — каза тя.

Последва голяма пауза, която тя наруши.

— Не чувстваш ли, че всичко продължи повече от достатъчно.

Не, казах аз.

— Няма ли да ме пуснеш да си вървя сега?

Не.

— Можеш да завържеш устата и ръцете ми и да ме закараш до Лондон. Няма да кажа на никого.

Не.

— Но сигурно има нещо, което би искал да правиш с мен.

Просто искам да съм с теб. През цялото време.

— В леглото?

Казах ти, не.

— Но искаш?

Предпочитам да не говорим за това.

Тогава тя млъкна.

Не си позволявам да мисля за нещата, които знам, че не са прилични. Не го смятам за правилно.

— Наистина си необикновен.

Благодаря, казах аз.

— Ако ме пуснеш да си вървя, ще искам да те виждам отново, защото си много интересен.

Както ходиш в зоологическата градина? Попитах аз.

— Искам да се помъча да те разбера.

Никога няма да успееш. (Все едно мога да призная, че ми харесваше да бъда „тайнствения мъж“. Струваше ми се, че така й показвам, че не всичко знае.)

— Може би изобщо не трябва.

Тогава изведнъж тя падна на колене пред мен, с ръце нагоре, и докосна върха на главата си, като ориенталка. Направи го три пъти.

— Ще приеме ли тайнственият велик господар, извиненията на низшия роб?

Ще помисля за това, казах аз.

— Лош роб много извинява за лош писмо.

Трябваше да се засмея, тя можеше да изиграе всичко.

Остана на пода, коленичила и с ръце на пода до нея, по-сериозна, вперила очи в мен.

— Тогава ще изпратиш ли писмото?

Накарах я да повтори молбата си, но после склоних. Това почти беше голямата грешка в живота ми.

На следващия ден отидох до Лондон. Казах й, като истински глупак, че отивам там и тя ми даде списък за покупки. Много неща. (По-късно разбрах, че за да ме забави по-дълго време.) Трябваше да купя някакво специално чуждестранно сирене и да отида на едно място в Сохо, където продават немските кренвирши, които тя обича. Също имаше и някои плочи, дрехи и други неща. Искаше и картини от някакъв художник — той или никой друг. Този ден бях наистина щастлив, нямаше и облаче в небето. Мислех, че е забравила за четирите седмици, е не точно забравила, но поне, че е приела факта, че ще искам още. Бълнуване от света на фантазиите.

Върнах се, когато беше време за следобедния чай и разбира се, веднага отидох долу, за да я видя, но още в първия момент разбрах, че нещо не е наред. Нямаше вид като да се радва, че ме вижда и дори не погледна нещата, които й донесох.

Скоро разбрах за какво става дума — беше изкъртила от мазилката четири камъка, предполагам, за да пробие проход. По стъпалата имаше мръсотия. Извадих единия от камъните от мястото му без никакво усилие. През цялото време тя стоеше на леглото и ме наблюдаваше. Зад него имаше друг камък, така че, всичко беше наред. Но разбрах играта й — кренвиршите, специалните картини и така нататък. Всичките сапунени мехури.