Джон Фаулз - Колекционерът

Тя само сложи палец на носа си, направи неприличен жест и се изплези. Като гаменче от улицата.

Казах, не трябва да се държиш така.

— Не трябва да се държиш така — повтори тя подигравателно.

После добави: — Моля те, ела от тази страна и ще мога да достигна онези хубави чинии зад теб. — До вратата имаше две. — Освен ако не искаш да ги счупиш сам.

Престани, настоях аз, достатъчно е.

Но изведнъж тя мина зад канапето и се спусна към чиниите. Застанах между нея и вратата, тя се опита да се промуши под ръката ми, само че аз хванах нейната.

Тогава внезапно се промени.

— Пусни ме — изрече съвсем тихо. Разбира се, не го направих, мислех си, че още се шегува.

Но тогава неочаквано повтори: — Пусни ме — с такъв противен глас, че я пуснах веднага. След това седна до печката.

— Донеси метла, ще измета — каза тя след малко.

Аз ще почистя утре.

— Аз искам да измета! — Като истинска съпруга.

Аз ще го направя.

— Ти си виновен.

Разбира се.

— Ти си най-съвършения образец на дребнобуржоазно еснафско тесногръдие, който някога съм срещала.

Така ли?

— Да, така е. Презираш истинската буржоазна класа заради снобизма й, заради снобското й поведение и начин на говорене. Нали е така? Но всичко това ти заменяш с ужасния си дребен отказ да мислиш гадни неща, да правиш гадни неща или ти самия да си гаден. Знаеш ли, че всички велики неща в историята на изкуството и всичко красиво в живота са всъщност точно това, което ти наричаш „гадно“? Или са предизвикани от чувства, които би нарекъл „гадни“. Предизвикани са от страст, от любов, от омраза, от истината! Знаеш ли това?

Не знам за какво говориш, казах аз.

— Нищо подобно! Знаеш! Защо не спреш да употребяваш тези тъпи думи: „гаден“, „хубав“, „приличен“, „правилен“, „истински“? Защо толкова се тревожиш за това кое е прилично и кое не? Ти си като стара мома, която смята, че бракът е мръсно нещо, и че всичко друго, освен чашата слаб чай в задушната й стая, също е мръсно! Защо отнемаш целия живот от живота? Защо убиваш цялата красота?

Никога не съм имал твоите привилегии, ето защо.

— Можеш да се промениш! Ти си млад, имаш пари. Можеш да се научиш. А какво си направил? Сънувал си някакъв дребен сън, от тези, които сънуват малките момченца и после мастурбират, предполагам, и се правиш на маймуна, за да се държиш прилично с мен, за да не трябва да признаеш пред себе си, че цялата работа с моето отвличане е гадна, гадна, гадна!

Тя внезапно спря. — Няма полза — продължи след малко. — Все едно че ти говоря на старогръцки.

Разбирам, казах. Искаш да кажеш, че не съм образован.

Тя почти изкрещя: — Толкова си глупав! Перверзен!

— Имаш пари. Всъщност, ти не си глупав, би могъл да станеш каквото си поискаш. Само трябва да се отървеш от миналото си. Трябва да убиеш леля си, къщата, в която си живял, хората, с които си живял. Трябва да станеш ново човешко същество.

Тя един вид завря лицето си в моето, като че ли ставаше дума за нещо, което лесно бих могъл да направя, само дето не искам.

Празни надежди, казах аз.

— Виж какво би могъл да направиш… Би могъл да колекционираш картини. Ще ти кажа какво да търсиш, ще те запозная с хора, които ще ти разкажат за колекционирането на произведения на изкуството. Помисли само за всички бедни художници, на които би могъл да помогнеш. Вместо да унищожаваш пеперуди като тъп гимназист.

Пеперуди колекционират и някои много умни хора, казах аз.

— Ох, умни… каква е ползата от това? Те човешки същества ли са?

Какво искаш да кажеш? Попитах аз.

— Щом не разбираш сам, аз не мога да ти обясня!

След това каза: — Изглежда винаги ти говоря от някаква височина. Ненавиждам това. Но сам си си виновен. Винаги се разпльокваш едно стъпало по-ниско, отколкото мога да сляза.

Понякога ме нападаше по този начин. Разбира се, прощавах й, макар че в момента ме болеше. Тя искаше да съм някой друг, не какъвто съм. Какъвто никога не бих могъл да бъда. Например, цялата тази нощ, след като ми каза за събирането на картини, аз мислих върху това; сънувах, че вече колекционирам, че имам голяма къща с известни платна по стените, че идват хора да ги гледат. Миранда също беше там, разбира се. Но през цялото време знаех, че е глупаво; никога не бих колекционирал нищо друго, освен пеперуди. Картините не означават нищо за мен. Бих ги събирал, но не защото аз изпитвам желание да го правя, така че нямаше никакъв смисъл. Тя не успя да разбере това.

Нарисува ме още няколко пъти, рисунките бяха съвсем добри, но в тях имаше нещо, което никак не харесвах — тя не се грижеше толкова да имат хубава прилика, колкото за това, което наричаше мой „вътрешен характер“. Така понякога носът ми беше толкова щръкнал, че можеше да те убоде, а устата ми беше стисната и неприятна, искам да кажа, повече, отколкото е в действителност, защото знам, че не съм красавец. Не смеех да си помисля за края на четирите седмици, не знаех какво ще се случи, мислех си, ще има спорове, тя ще се нацупи и ще я накарам да остане още четири — искам да кажа, струваше ми се, че имам някаква власт над нея, че ще направи, каквото поискам. Наистина живеех ден за ден. Имам предвид, нямах никакъв план. Само чаках. Дори очаквах да дойде полицията. Една нощ сънувах ужасен сън — те нахълтаха и аз трябваше да я убия, преди да влязат в стаята. (Струваше ми се, че съм длъжен да го направя.) Имах само възглавница на разположение. Аз я удрях с нея, а тя се смееше, после се нахвърлих и я съборих, а тя лежеше отпусната, но когато махнах възглавницата, пак се разсмя, само се бе преструвала, че умира. Събудих се целия в пот, дотогава въобще не бях сънувал, как убивам някого.