Джон Фаулз - Колекционерът

Внезапно казах, обичам те. Подлудяваше ме.

Тя каза:

— Разбирам — с много особен, мрачен глас.

Повече не ме погледна тогава.

Знам, че е старомодно да кажеш на една жена, че я обичаш, дотогава и през ум не ми беше минало да й го казвам. В мечтите ми винаги се гледахме в очите, после се целувахме и не говорехме нищо, докато не престанем. Едно момче, Ноби, от наемния корпус, което знаеше всичко за жените твърдеше, че никога не трябва да им казваш, че ги обичаш. Дори и да е така. Ако все пак се наложи да изречеш „обичам те“, трябва да го направиш шеговито — твърдеше, че така ще ги накараш да тичат подир теб. За да получиш, трябва да бъдеш твърд. Глупавото нещо беше, че десетки пъти преди това си бях мислил, не трябва да й казвам, че я обичам, а да го оставя да дойде естествено и от двете страни. Но когато вече беше при мен, главата ми се завъртя и често изричах неща, които не исках.

Не че й казах всичко. Разказах й как съм работил в пристройката, как съм я гледал и съм си мислел за начина, по който се държи, по който ходи, всичко, което е означавала за мен, как след това спечелих парите и бях сигурен, че тя никога няма да ме погледне независимо от това, и колко самотен се чувствах. Когато свърших, тя седеше на леглото и гледаше килима. Мълчахме, както ми се стори, дълго време. Чуваше се само вентилаторът в съседното помещение.

Чувствах се засрамен. И почервенял.

— Мислиш ли, че ще ме накараш да те обичам, ако ме държиш в плен?

Искам да ме опознаеш.

— Докато съм тук, за мен ти ще си само един похитител. Знаеш ли това?

Станах. Повече не исках да съм с нея.

— Чакай — каза тя и тръгна към мен. — Ще ти обещая нещо. Разбирам те. Наистина. Пусни ме да си вървя. Няма да кажа на никого и нищо няма да ти се случи.

Това беше първият път, когато ме погледна мило. Искаше от мен да й се доверя, ясно и просто. Очите й се усмихваха докато ме гледаше. Умоляващо.

— Нищо не ти пречи. Бихме могли да станем приятели. Бих могла да ти помогна.

Гледаше ме.

— Не е късно.

Не можех да обясня точно какво чувствам, просто трябваше да я оставя. Заключих вратата и си тръгнах. Дори не й казах „лека нощ“.

Никой не би ме разбрал. Всеки би си помислил, ме я държа заради очевидното. Понякога, когато преди да дойде тя гледах книжките, и аз си мислех това, или не знам какво. Едва когато дойде, нещата се промениха, вече не си мислех за книжките, или че позира пред мен, неща, които ме отвращаваха и бях сигурен, че отвращават и нея. У нея имаше нещо толкова хубаво, че човек също трябваше да се държи така. Сякаш тя го очакваше. Искам да кажа, когато наистина дойде при мен, — други неща започнаха да ми се струват гадни. Не беше като някои жени, които не можеш да уважаваш и затова не те е грижа как се държиш с тях. Тя предизвикваше уважението ми и трябваше да съм много внимателен.

Тази нощ не спах много, защото наистина бях изумен от начина, по който се бяха развили нещата — да й кажа толкова много още на първия ден и тя да ме направи да изглеждам глупак. Имаше моменти, когато си мислех да я кача на колата и да я закарам в Лондон, както й се искаше. Бих могъл да замина за чужбина. Но след това винаги си спомнях лицето й, как косата й висеше завързана на опашка, леко настрани и усукана, как седеше и как ходеше, хубавите й чисти очи. Знаех, че не мога да го направя.

След закуска — тази сутрин хапна малко овесени ядки, с кафе, без изобщо да разговаряме, беше станала, беше облечена, но леглото ми се стори оправено по малко по-различен начин, така че сигурно беше спала в него. Както й да е, тя ме спря, когато тръгнах да излизам.

— Искам да говоря с теб. — Аз се обърнах.

— Седни — каза тя. Седнах на стола до стъпалата.

— Слушай, това е лудост! Ако ме обичаш в истинския смисъл на думата, просто не можеш да желаеш да ме държиш тук. Виждаш, че се чувствам отвратително. Въздухът, нощем не мога да дишам. Събудих се с главоболие. Ще умра, ако ме държиш тук дълго. — Изглеждаше наистина разтревожена.

Няма да е дълго, обещавам.

Тя се изправи и застана до скрина, втренчи се в мен.

— Как се казваш? Попита ме тя.

Клег, отговорих.

— Малкото ти име?

Фердинанд.

Тя ме стрелна с остър поглед.

— Това не е вярно — отсече тя. Спомних си, че портфейлът ми със златни инициали е в джоба на сакото ми, извадих го и й го показах. Нямаше как да разбере, че „Ф“-то означава Фредерик. Странно, името Фердинанд винаги ми е харесвало, дори още преди да я видя. Звучи някак си чуждестранно и отличаващо се. Понякога чичо Дик ме наричаше така, на шега. Лорд Фердинанд Клег, маркиз на буболечките, казваше той.