Джон Фаулз - Колекционерът

Казах, надявам се, че си спала добре.

— Къде съм? Кой си ти? Защо ме доведе тук? — попита тя студено, без никакво вълнение.

Не мога да ти кажа.

— Искам да ме пуснеш веднага! Това е чудовищно! — каза тя. Стояхме така и се гледахме.

— Махай се! Смятам да си отида! — И тя тръгна право към мен, към вратата. Но аз не трепнах. За миг си помислих, че ще се нахвърли върху ми, но трябва да е разбрала, че е глупаво. Бях изпълнен с решимост, тя нямаше как да спечели. Спря съвсем близо до мен и каза:

— Махай се от пътя ми!

Отговорих й, не можеш още да си вървиш. Моля те, не ме принуждавай отново да използвам сила.

Тя ме изгледа свирепо и ледено, после извърта лице.

— Не знам, за коя ме вземаш. Ако мислиш, че съм дъщеря на някой богаташ и че ще получиш голям откуп, скоро ще бъдеш разочарован.

Знам коя си, отговорих аз. Не става дума за пари.

Не знаех какво да кажа, бях толкова възбуден, тя беше при мен, най-накрая, от плът и кръв. Толкова ядосана. Исках да погледна лицето й, косата й, цялата, такава малка и красива, но не можех, тя така се беше втренчила в мен. Последва странна пауза.

Изведнъж попита сякаш ме обвиняваше:

— А аз не знам ли случайно кой си ти?

Започнах да се изчервявам, не можех да направя нищо, това не бях предвидил, през ум не ми беше минало, че може да ме познава.

Тя каза отчетливо:

— Пристройката на кметството.

Не знам за какво говориш, отговорих аз.

— Имаш мустаци — каза тя.

Все още нямах представа как е разбрала кой съм. Предполагам, че ме е виждала няколко пъти в града, може да ме е виждала и през прозореца на къщата им понякога, не бях помислил за това, умът ми сякаш попадна във водовъртеж.

Тя каза:

— Във вестника имаше твоя снимка.

Винаги съм мразел да ме откриват, не знам защо, винаги съм се мъчил да обясня, искам да кажа, да измисля някаква история, за да обясня. Изведнъж ми хрумна изход от положението.

Казах, само изпълнявам чужди заповеди.

— Заповеди — каза тя. — Чии заповеди?

Не мога да ти кажа.

Тя продължаваше да ме гледа втренчено. И да стои настрана от мен. Предполагам, мислила си е, че ще я нападна.

— Чии заповеди? — попита тя пак.

Помъчих се да измисля някого. Не знам защо, единственото име, което ми дойде на ум, за което си мислех, че може би го знае, беше мистър Сингълтън. Той беше мениджър на „Барклиз“. Знам, че баща й ползваше услугите на тази банка. Няколко пъти съм го виждал там да разговаря с мистър Сингълтън.

На мистър Сингълтън, отговорих й аз.

Тя наистина изглеждаше изумена, затова продължих бързо. Не би трябвало да ти казвам, казах й, ще ме убие, ако разбере.

— Мистър Сингълтън? — попита тя, сякаш не беше чула добре.

Той не е такъв, за какъвто го смяташ, казах аз.

Тя изведнъж седна на перилото на креслото, сякаш това, което чу, беше твърде много за нея. — Искаш да кажеш, че мистър Сингълтън ти е наредил да ме отвлечеш?

Аз кимнах.

— Но аз познавам дъщеря му. Той е… О! Това е безумно! — каза тя.

Помниш ли момичето от улица „Пенхърст“?

— Какво момиче от улица „Пенхърст“?

Което изчезна преди три години.

Това също го измислих. Умът ми наистина работеше бързо тази сутрин. Така си мислех.

— Може би съм била в пансиона тогава. Какво се случи с нея?

Не знам. Но знам, че го направи той.

— Какво е направил?

Не знам. Не знам какво се е случило с нея. Но каквото и да е, той го е направил. Оттогава никой не я е виждал, нито чувал.

Неочаквано тя каза:

— Имаш ли една цигара?

Бях много непохватен, извадих пакета и запалката от джоба си, отидох до нея и й ги подадох. Не знаех дали не трябва да запаля цигарата й, но да го направя, ми се стори глупаво.

Казах й, не си яла нищо.

Тя държеше цигарата между пръстите си много елегантно, като истинска дама. Беше почистила пуловера си. Въздухът беше застоял.

Не обръщаше внимание. Разбирах, знае, че я лъжа.

— Искаш да ми кажеш, че мистър Сингълтън е сексманиак, че отвлича момичета, а ти ги охраняваш?

Отговорих, трябва да го правя. Откраднах пари от банката, ако разберат ще вляза в затвора, а той ме държи с това, разбираш, нали?

През цялото време тя ме гледаше втренчено. Имаше великолепни големи чисти очи, много любознателни, вечно искащи да знаят. (Не нахални, разбира се.)

— Ти спечели много пари, нали?

Разбрах, че съм казал нещо погрешно. Стана ми горещо и се притесних.

— Тогава защо не ги върна на банката? Колко бяха? Седемдесет хиляди лири? Или може би му помагаш само, за да се забавляваш?