Джон Фаулз - Колекционерът

Направих още нещо — купих много дрехи от един магазин в Лондон. Намерих продавачка с нейните размери и й казах цветовете, които винаги съм виждал Миранда да носи. Взех всичко, от което ми казаха, че едно момиче има нужда. Измислих им една история за приятелка от северна Англия, на която са откраднали целия багаж, че искам да я изненадам и така нататък, и така нататък. Не мисля, че продавачката в магазина ми повярва, но покупката беше добра — онази сутрин платих почти деветдесет лири.

Цяла нощ бих могъл да разказвам за предпазните мерки. Сядах в стаята й и си мислех какво ли би направила, за да избяга. Помислих, че може да знае за електричеството, човек не може да е сигурен с момичетата на днешно време, така че после винаги ходех с гумени подметки и никога не докосвах електрически ключ без първо добре да го огледам. Купих специална пещ, за да мога да изгарям всичките й отпадъци. Знаех, че нищо нейно не бива да излиза от къщата. Никакво пране. Вътре винаги може да се скрие нещо.

Е, най-накрая се върнах в хотела в Лондон. Няколко дни я търсих, но не я видях. През това време бях много угрижен, но продължавах. Не носех фотоапарата, знаех, че е твърде рисковано — преследвах по-голяма плячка, не просто снимка направена на улицата. Два пъти ходих в кафенето. Веднъж прекарах там почти два часа, като се правех, че чета книга, но тя не дойде. Започнаха да ми минават безумни мисли, че може би е умряла, че може би се е отказала от живописта. Тогава един ден (не исках караваната ми да става много позната в околността), когато слязох от метрото на улица „Уорън“, я видях. Слезе от мотрисата идваща от север, на отсрещния перон. Беше лесно. Проследих я навън от станцията и видях, че отива към школата. През следващите дни наблюдавах станцията на метрото. Може би невинаги се прибираше с метро, защото не я видях цели два дни, но на третия пресече улицата и слезе надолу по стълбите. Така разбрах откъде идва. От Хампстед. Там направих същото. На следващия ден я изчаках да се появи и я проследих в продължение на десет минути по някакви малки улички до мястото, където живее. Минах покрай входа, в който влезе и видях номера, а на ъгъла прочетох името на улицата.

Този ден свърших добра работа.

Три дни преди това напуснах хотела и всяка нощ се местех в друг, като на сутринта напусках, за да не могат да ме проследят. Бях приготвил леглото в караваната, също каишките и шаловете. Щях да използвам хлороформ, веднъж бях използвал в бурканчето за умъртвяване на насекоми. Едно момче от отдел „Обществено мнение“ ми го даде. Хлороформът не става по-слаб с времето, но за всеки случай му добавих малко въглероден тетрахлорид, има го навсякъде по аптеките.

Обиколих Хампстед, изучих тази част на града от А до Я и как мога бързо да изляза от там на пътя за Фостърс. Всичко беше готово. Сега можех да наблюдавам и когато дойде удобния момент, да действам. През тези дни бях наистина особен и премислях всичко, точно както през целия си живот досега. Сякаш бях таен агент или детектив.

Накрая след десет дни се случи, както понякога се случва и с пеперудите. Искам да кажа, отиваш на някакво място, където знаеш, че може да срещнеш нещо рядко, но не срещаш, ала следващия път, когато не търсиш нищо, го виждаш кацнало на цветето до теб, поднесено ти на тепсия, както казват.

Тази вечер застанах пред входа на метрото и както обикновено, бях паркирал караваната в една странична уличка. Денят не беше лош, но постепенно времето се развали — най-накрая заваля дъжд с гръмотевици. Стоях до входа на един магазин срещу изхода и я видях да излиза, точно когато падаха първите капки. Забелязах, че няма дъждобран, беше по пуловер. Изтича зад ъгъла и влезе в главната част на станцията. Аз пресякох, вътре беше пълно с хора. Тя говореше по телефона. След това излезе навън, но вместо да тръгне нагоре по хълма както обикновено, пое по една друга улица. Аз я проследих, макар че не беше никак хубаво — не можех да разбера какво прави. Тогава неочаквано зави в една пряка, там имаше кино, и влезе вътре. Разбрах какво е направила — обадила се е в квартирата си и е казала, че вали силно и че ще отиде на кино, докато престане. Знаех, не това е моят шанс, освен ако не се срещне с някой. Когато вече беше вътре, аз проверих колко време продължава филмът. Беше два часа. Поех риск, може би съм давал шанс на съдбата да ме спре. Влязох в едно кафене и вечерях. След това се върнах при караваната и я паркирах така, че да виждам киното. Не знаех какво да очаквам — може би тя щеше да се срещне с някой приятел. Чувствах се понесен, сякаш бях попаднал в бързей — можех да се ударя в нещо, но можех и да премина.