Джон Фаулз - Колекционерът

Все още твърдя, че не отидох там, за да видя дали има подходящо място, където да държа таен гост, наистина не мога да кажа какви бяха истинските ми намерения.

Просто не знам. Това, което правиш в момента, замъглява онова, което си правил преди него.

Посредникът се поинтересува, дали я вземам само за себе си. Отговорих му, че е за една моя леля. Казах му истината, казах, че искам да я изненадам, когато се върне от Австралия и така нататък.

Какво мисля за цената, поиска да знае той.

Обясних му, че съм спечелил много пари, за да го смачкам. Тъкмо слизахме долу, когато той каза това, след като бях разгледал всичко, така си бях помислил. Тъкмо щях да отрежа, че къщата не е това, което търся, че е малка, за да го смачкам още повече, когато той продължи: — Е, това е жилищната площ, остава избата.

Трябваше да излезем навън откъм задната страна, където имаше още една врата. Той извади ключа изпод някаква саксия. Разбира се, електричеството беше прекъснато, но посредникът имаше фенерче. Вътре беше студено, влажно, отвратително. Каменни стъпала водеха надолу. Когато слязохме, той освети наоколо с фенерчето си. Някой беше варосвал стените, но много отдавна, така че бяха на петна и се люпеха.

Минава по цялата дължина на къщата, обясни той, и остава това тук. Светна с фенерчето и в ъгъла на стената срещу нас (ако се гледа откъм стълбите) видях врата. Зад нея имаше още една голяма изба, четири стъпала водеха долу към нея, но таванът й беше по-нисък и някак си сводест, като онези, които човек вижда понякога в църквите. Стъпалата слизаха диагонално в единия ъгъл, и стаята „бягаше“ нататък, така да се каже.

Идеално нещо за оргии, отбеляза посредникът.

Попитах го за какво е служила тази изба, без да обръщам внимание на глупавите му шеги.

Каза, че според него, защото къщата е толкова отдалечена. За да складират хранителни продукти. Или може би е било тайна римокатолическа църква. Един от електротехниците по-късно ми обясни, че това било скривалище на контрабандисти, когато прекарвали стока от Ню Хейвън към Лондон.

Е, качихме се отново по стълбите и излязохме навън. Когато той заключи вратата и сложи ключа под саксията, стори ми се, че това „долу“ въобще не съществува. Сякаш беше друг свят. Винаги е било така. Понякога съм се събуждал и ми се е струвало, че всичко е само сън, докато не сляза отново.

Той погледна часовника си.

Казах му, че предложението ме интересува. Че много ме интересува. Бях толкова нервен, че ме погледна с изненада, а аз направо му казах, че я купувам. Ето така беше. Наистина изненадах сам себе си. Защото досега винаги бях искал нещо съвременно, както казват, модерно. Не стара и отдалечена къща.

Той стоеше и ме гледаше загубил ума и дума, изненадан, че съм толкова заинтересован, изненадан, че имам парите. Гледаше ме, мисля си, както повечето от неговия тип.

След това той се върна в Люис. Трябвало да доведе още някой заинтересован от продажбата, така че му казах, че ще остана в двора и ще премисля нещата окончателно.

Градината беше хубава — назад стигаше до една нива, на която тогава имаше люцерна, хубаво място за пеперуди. Нивата се простираше до едно възвишение (това е на север). На изток от двете страни на шосето от долината към Люис имаше гори. На запад — ниви. На около четвърт миля, в подножието на хълма имаше ферма — най-близката постройка. Гледката на юг беше добра, макар и частично закрита от живия плет и няколко дървета. Освен всичко имаше хубав гараж.

Върнах се до къщата, взех ключа и слязох отново в избата. Вътрешната трябва да се намираше на пет или шест фута под земята. Беше влажна, стените бяха подгизнали като мокро дърво през зимата и аз не виждах добре, защото имах само запалка. Беше малко страшно, но не съм от суеверните.

Някой може да каже, че съм имал късмет да намеря мястото от първия път, но при всички случаи, рано или късно щях да открия нещо друго. Имах парите. Имах желанието. Странно, притежавах дори това, което Кръчли наричаше „пробивност“. Не бях пробивен в общината, защото не беше подходящо място за мен. Но ми се щеше да видя как Кръчли ще организира нещо, като това, което организирах аз миналото лято и как ще го осъществи. Не искам сам да надувам фанфари, но никак не беше дребна работа.

Онзи ден прочетох във вестника (поговорката на деня): „Каквото е водата за тялото, това е целта за ума“. Много е вярно, според скромното ми мнение. Когато Миранда стана цел на живота ми, трябва да отбележа, станах не по-лош от всеки друг, както се оказа.