Джон Фаулз: Колекционерът

До какво доведе всичко това? Веднъж или два пъти малко се напих, докато бях в наемния корпус, особено в Германия, но никога не съм имал нищо общо с жени. Никога не съм мислил много за жени, преди Миранда. Знам, че не притежавам това, което търсят; знам, че типове като Кръчли, които на мен се струват невъзпитани и груби, се разбират добре с тях. Някои от момичетата в общината… наистина беше отвратително, имам предвид погледите, които му хвърляха. Това е нещо долно и животинско, което по рождение не притежавам. (И се радвам, че е така — ако повече хора бяха като мен, струва ми се, светът щеше да е по-добър.)

Когато нямаш пари, винаги си мислиш, че нещата много биха се променили, ако спечелиш. Аз не желаех да притежавам повече, отколкото ми е необходимо. Без никакви излишества. Но в хотела виждахме, че външно се държат почтително с нас, ала само толкова — те всъщност ни презираха, задето имаме толкова много пари и не знаем какво да правим с тях. Все още тайно ме смятаха за онова, което бях преди — чиновник. Дори когато харчехме по много, беше все същото. Веднага щом заговорехме или направехме нещо, веднага се издавахме. Просто ги усещах как казват: „Не си прави шегички с нас. Знаем кой си. Защо не се върнеш там, откъдето си дошъл?“

Помня една вечер, когато отидохме да вечеряме в някакъв лъскав ресторант. Беше в списъка, който ни дадоха тези от тотото. Храната беше добра и ние я изядохме, но аз почти не усетих вкуса й, заради начина, по който ни гледаха хората, заради начина, по който се държаха с нас отвратителните келнери-чужденци и всички наоколо, сякаш ни гледаха отвисоко, защото не сме възпитани в тяхната среда. Онзи ден прочетох една статия за съсловията — бих могъл да им разкажа доста по въпроса. Ако ме питате, Лондон е изцяло пригоден за хората, които умеят да се държат като възпитаници на частно училище и няма да стигнеш доникъде, ако това не ти е вродено и ако нямаш нужния напевен глас, звучащ като „тра-ла-ла“ — искам да кажа, богатите квартали на Лондон, „Уест енд“ разбира се.

Една вечер — това беше след лъскавия ресторант — се почувствах потиснат. Казах на леля Ани, че ми се иска да се поразходя и излязох. Както се разхождах, изведнъж усетих, че искам да имам жена, искам да кажа, да знам, че съм имал жена, така че се обадих на един номер, който ми даде онзи тип от тотото на церемонията при връчването на чека. „Ако ти се прииска това-онова“, ми каза той.

Една жена отговори, заета съм. Попитах я дали не знае някой друг телефонен номер и тя ми даде два. Взех такси и отидох до адреса на втория. Няма да кажа какво се случи, освен че не беше добре. Бях прекалено нервен, помъчих се да се държа, сякаш знам всичко за тези неща и разбира се, тя забеляза, беше стара и ужасна, ужасна. Искам да кажа, и долния начин, по който се държеше, и на външен вид. Беше изхабена, невъзпитана. Като екземпляр, който не бихте взели в колекцията си от пеперуди. Помислих за Миранда, ако ме види в такова положение. Както казах, опитах се да го направя, но беше много лошо, така че не бях много упорит.

Не съм от грубите, пробивни хора, никога не съм бил, винаги съм имал по-високи аспирации, както казват. Кръчли твърдеше, че в наши дни няма да стигнеш доникъде, ако не блъскаш с лакти и викаше: „Гледай Стария Том. Виж докъде стигна, защото се подмазва.“ Кръчли се държеше много фамилиарно, прекалено много, според моето скромно мнение. Но умееше да се подмазва, ако ще му донесе полза. На мистър Уилямс, например. Малко повече жизненост, Клег, ми каза веднъж мистър Уилямс, когато бях дежурен в приемната за граждани. Хората обичат от време на време да им се усмихнеш, да се пошегуваш, продължи той. Наистина, не всички сме родени с тази дарба, като Кръчли, но поне можем да опитваме, нали? Това наистина ме вбеси. Мога да кажа, че ми беше писнало до смърт от работата в кметството и щях да напусна при всички случаи.

Една от причините леля Ани да ми дойде до гуша, мога да го докажа, беше, че започнах да се интересувам от някои книжки, които могат да се купят в Сохо, книжки с голи жени и всичко останало. Списанията можех да скрия, но исках да си купувам и книжки, а не можех, за да не би тя да ги види. Винаги съм искал да правя снимки. Веднага си купих фотоапарат, разбира се, „Лайка“, най-добрия, с телеобектив и всички принадлежности. Основната ми идея беше да снимам живи пеперуди като известния господин С. Бофоа, но често, когато излизах за да попълвам колекцията си, попадах и на други работи. Ще се изненадате какви неща правят двойките на места, на които не би трябвало да ги правят, така че снимах и това.