Джон Фаулз - Колекционерът

Хората бяха толкова много, имаше толкова шум, а и аз бях много нервен, така че в началото не я видях. Седеше в една друга зала, отзад. Настаних се на един висок стол до бара, така че да мога да я наблюдавам. Не се осмелявах да поглеждам много често, а и светлината в другото помещение не беше кой знае колко добра.

След това тя застана непосредствено до мен. Правех се, че чета вестник, така че не бях забелязал кога е станала. Усетих как лицето ми почервенява, гледах думите, но не можех да ги прочета, не смеех да вдигна очи и за миг — тя стоеше до мен и почти ме докосваше. Роклята й беше на квадратчета, тъмносини и бели, ръцете й бяха кафяви и голи, косата й разпусната на гърба.

Тя каза:

— Джени, абсолютно сме фалирали, бъди ангел и ни дай две цигари! — Момичето зад бара отговори: — Стига вече — или нещо такова, а тя настоя: — Утре, заклевам се! — И после: — Бог да те благослови! — когато момичето й даде цигарите. Всичко продължи не повече от пет секунди, Миранда се върна при младия мъж, но звукът на гласа й я превърна от нещо подобно на същество от сънищата, в истински човек. Не мога да кажа какво беше особеното в гласа й. Разбира се, звучеше много образовано, но не беше „тра-ла-ла“, не беше мазен, не изпроси цигарите и не изиска да й се дадат, просто помоли за тях нормално, и човек не можеше да получи усещането за съсловна разлика. Говореше, както и ходеше, би могло да се каже.

Платих колкото се може по-бързо и се върнах при караваната, после в хотела и се качих в стаята си. Наистина бях много смутен. Отчасти, защото тя трябваше да взема цигари на заем, понеже няма пари, а аз имах шестдесет хиляди лири (десет хиляди бях дал на леля Ани) и бях готов да ги сложа в краката й — така се чувствах. Чувствах, че бих направил всичко, за да се запозная с нея, за да й е приятно, за да й бъда приятел, да мога да я гледам открито, не да я шпионирам. За да се разбере как се чувствах, ще кажа, че дори сложих петте банкноти от по пет лири, които имах у себе си в един плик, адресирах го до мис Миранда Грей, художествена школа „Слейд“, но… не го пуснах. Бих го направил, ако можех да видя лицето й, когато го отваря.

През този ден за първи път се отдадох на мечтата, която после се сбъдна. Започваше там, където някакъв мъж я напада, а аз й се притичвам на помощ и я спасявам. След това някак си самият аз станах мъжът, който я напада, но не й причиних болка — залових я и с караваната я откарах в една отдалечена къща, където я държах затворена по един приятен начин. Постепенно тя ме опозна и ме хареса и после фантазията ми премина в другата, тази, в която живеем в хубава съвременна къща, като семейство, с деца и всичко останало.

Това видение се беше вселило в мен. Нощем не ми даваше да спя, денем ме караше да забравям какво върша. Продължавах да стоя в същия хотел. После видението престана да бъде сън — превърна се в нещо, за което си казвах, че наистина ще се случи (естествено, тогава мислех, че само си казвам), така че измислих начина и средствата — всичко, което трябваше да подготвя и предвидя, как ще го направя и всичко останало. Мислех си, че дори не мога да се запозная с нея по нормалния начин, но че ако тя е с мен, ще може да види добрите ми страни, ще разбере. Винаги присъстваше мисълта, че ще разбере.

В същото време захванах да чета лъскави списания и по същата причина започнах да посещавам Националната галерия и галерията „Тейт“. Те не ми доставяха голямо удоволствие — беше сякаш гледам витрините с чуждестранни видове в Ентомологичния отдел на Музея по естествена история — виждаш, че са красиви, но не ги познаваш, искам да кажа, не ги познавах така, както познавах английските. Но продължавах да ходя, за да мога да разговарям с нея, да не си помисли, че съм невеж.

В един от неделните вестници видях обява с големи букви на страницата за продажби на къщи. Аз не търсех специално такива обяви, но тази някак си хвана погледа ми, когато прелиствах страницата. „ДАЛЕЧ ОТ ВЛУДЯВАЩИТЕ ТЪЛПИ?“ — Пишеше там. Точно така. После продължаваше:

Стара къща, очарователно, отдалечено местоположение, голям двор, 1 час с кола от Лондон, на две мили от близкото село…

И така нататък. На следващата сутрин отидох да я видя. Обадих се на посредника в селцето Люис и уредих някой да ме чака на мястото. Купих си карта на Съсекс. Това им е хубавото на парите — нямаш никакви пречки.

Очаквах да видя някаква съборетина. Наистина изглеждаше стара — с черните греди взидани в белите стени отвън, със старите каменни плочи на покрива. Когато приближих с караваната, отвътре излезе посредникът. Очаквах да е по-стар, но се оказа, че е на моята възраст, само че от онези, които са посещавали частно училище — пълен с глупави забележки, които смята за смешни, сякаш за него беше недостойно да продава каквото и да било, и сякаш имаше някаква разлика между това да продаваш недвижима собственост, и това да продаваш нещо друго в магазин. Отблъсна ме веднага, защото беше любопитен. Въпреки това, реших да се огледам наоколо, след като съм бил целия този път. Стаите не бяха много, но бяха оборудвани с всички нужни удобства — електричество, телефон и така нататък. Била собственост на някакъв пенсиониран флотски адмирал или нещо подобно, който умрял, следващият купувач също умрял неочаквано, и тя отново станала за продан.